Цели 4 месеца продължила подготовката на десетоноемврийския пуч срещу Тодор Живков, от който идния вторник ще се навършат 31 години. Приживе самият Питър Младенов – най-дейният участник в преврата, признаваше, че поел курс към отстраняването на диктатора още през лятото на 1989-а., пише Уикенд.
На 7 юли българският дипломат №1 се видял в Букурещ със съветския ръководител Горбачов. Двамата с Михаил Сергеевич се засекли на среща на делегациите от Варшавския договор. „След като се усамотихме в един ъгъл, му заявих, че започваме работа по свалянето на Живков. „Вам виднее”, каза Горбачов, като подчерта, че отговорността си е наша.”
Получил картбланш от Горби, външният министър Младенов и още неколцина другари от Политбюро тайно изготвят детайлен план как да натирят Бащицата. Дипломат №1 на НРБ става вътрешна опозиция на вожда, държи се като човек, способен да донесе промяна в БКП. В края на октомври дори подава оставка от правителството и пише „кърваво” писмо до членовете и кандидат-членовете на Политбюро. В посланието отбелязва, че не изключва възможността да бъде оклеветен и даже премахнат по нареждане на генералния секретар. Възпитаникът на Московския институт за международни отношения упреква в писмен вид Живков за икономическата криза и изолацията на България, обвинява го в липса на морал, в неискреност и хитруване, в опити да бетонира на власт себе си, приятелското си обкръжение и членовете на семейството си.
Копие от документа авторът връчва на шефа на парламента Станко Тодоров и на завеждащия отдел „Деловодство” в партията Продан Стоянов. За да се застрахова срещу евентуално убийство, комунистът от Тошевци успява да пласира екземпляр и зад граница. Това прави чрез съзаклятника си Андрей Луканов.
Реакцията на Бай Тошо е остра – настоява за санкции. След ден обсъжда писмото в Политбюро, но е с вързани ръце – вече знае, че копие има и в чужбина.
Макар и подал оставка, от 5 до 7 ноември 1989 г. Петър Младенов посещава Китай в качеството си на външен министър. На връщане се отбива през Москва. В руската столица прави последно съгласуване на съдбовния за България пуч.
Малко преди преломната за историята ни дата 10 ноември съпартизаните на Тато Добри Джуров, Димитър Станишев и Йордан Йотов започват да го уговорят да подаде мирно и тихо оставка от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Притиснат от най-близките си хора, от положението в партията и от ненавистта на кремълския главатар Михаил Горбачов, Първия скланя. На 9 ноември 1989 г. Живков обявява пред Политбюро, че е съгласен да се оттегли от ръководството на партията, а присъстващите на заседанието гласуват Петър Младенов за негов наследник. Официално рокадата трябва да се извърши на пленума след ден.
Бай Тошо напуска ядосан деветоноемврийската сбирка. На излизане просъсква на външния министър: „Внимавай, Петре, ти още не си генерален секретар!”. Той явно разчита, че в часовете до пленума ще успее да направи ловък политически маньовър, с който да запази властта си и да укрепи разклатените си позиции.
В нощта срещу 10 ноември Петър Младенов и останалите заговорници не могат изобщо да мигнат. Те треперят от страх, че генсекът в оставка ще нареди да бъдат убити. Външният министър и Луканов са се укрили в казарма, чийто командир е сред верните хора на министъра на отбраната Добри Джуров.
„Изпращайки другаря Живков на заслужен отдих, ние най-сърдечно му благодарим и му желаем още дълги години здраве, бодрост и творческа активност”, заявява на пленума на 10 ноември 1989-а току що избраният генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов. Речта му оставя в аудиторията грешно впечатление – че до края на живота си Тато ще се радва на безметежни старини. Реалността обаче се оказва коренно различна – разжалваният комунистически велможа много скоро е погнат от новото партийно ръководство и подложен на унищожителна критика.
Само месец след „дворцовия преврат”, Младенов забива нож на Бай Тошо на друг пленум на ЦК. На проведения на 11 декември партиен форум генсекът от Тошевци е изключително безмилостен към предшественика си и го обявява за съсипник на държавата. Атаката той предприема по настояване на Кремъл – в края на ноември Горбачов го скастря, че е твърде мек с пенсионирания Тато. „Ако искате да покажете на хората, че има истинско обновление по върховете, не бива да галите с перце сатрапа Живков. Дайте мощна гласност на недъзите и безчинствата му, изобличете го напълно, не го жалете”, нарежда съветският властелин.
Младенов и останалите родни перестройчици се подчиняват без възражения на лидера на КПСС и подемат гонения срещу Тато и рода му. На обществото ни се внушава, че сваленият диктатор е ограбил страната, за да облагодетелства себе си и антуража си, заведени му са съдебни дела и му е наложен арест.
Можеше ли Тодор Живков да спаси властта си през есента на 1989 г. и 10 ноември да не е специална дата в календара на българите? Може би да, ако един от най-верните хора на Тато, човекът на когото бе поверил сигурността си, не бе запазил в тайна информацията, че в партията му кроят преврат. Ген. Милушев, шефът на УБО, научил случайно за подготвяния пуч, но си замълчал. Така охранител №1 на НРБ де факто съдействал за свалянето на своя началник.
Ако висшият офицер беше споделил с вожда за съзаклятието, Петър Младенов, Добри Джуров, Андрей Луканов и компания вероятно щяха да гният в затвор. А други куражлии да бутат Бай Тошо от върха на държавното управление едва ли скоро щяха да се намерят. При такова развитие на ситуацията България като нищо щеше да остане последният бастион на комунизма в Европа.
Лятото на 1989-а Живков прекарва край морето – в резиденция „Евксиноград”, заобиколен от антуража си и медицински лица, сред които и д-р Чирков. Отпускът му приключва на 28 август, същия ден Първия трябва да отлети от Варна за София със своя Ту-154. На тази дата приключва и ваканцията на Добри Джуров.
На летището в морската столица един до друг са паркирани два правителствени аероплана. По-малкият – Ту-134, е предвиден за министъра на отбраната, съпругата му Елена и Велко Палин – завеждащ военния отдел на ЦК на БКП.
Когато Тато се настанява в салона на крилатата машина, армейският генерал се провиква от пистата към шефа на УБО: „Питайте другаря Живков дали можем да пътуваме с вас.”. Бай Тошо дава съгласие Джурови и Палин да се качат в самолета му, след което Добри сяда в предния отсек при големия началник – на по-луксозните места, а Велко и ген. Милушев заемат две кресла в опашката.
Полетът от Варна до София продължава около час. Времето е малко за дрямка, затова пътниците го запълват с приказки. „Излитайки, Велко каза, че щели да пътуват за Плевен, но се наложило да променят плана си, тъй като министър Джуров получил обаждане. Ген. Семерджиев съобщил, че някакъв гражданин, представящ се за активен борец срещу фашизма и капитализма, му споделил, че членове на Политбюро готвят преврат срещу Живков. „Това е достатъчно сериозен сигнал, затова бързаме за столицата“, обясни Палин. Попитах го знае ли какъв е този човек. „Не“, гласеше отговорът”, разправя бившият охранител, който по демокрацията създаде голяма търговска верига за техника.
Самолетът каца в София в проливен дъжд, Тодор Живков се качва в очакващата го лимузина, а Милушев е дръпнат настана от Добри Джуров. „Другарю генерал, Велко Палин нещо се е изпуснал пред вас… Не е трябвало да ви тревожи, но моля ви, не споделяйте чутото с другаря Живков. Той е много ангажиран, не бива да го травмираме, да го тормозим. Ние ще направим всичко възможно да изчистим нещата и тогава ще му докладваме“, заявява с притеснен глас военният министър. Ръководителят на УБО обаче не може току така да гарантира мълчанието си – при наличие на сериозен сигнал е длъжен да съобщи на Първия.
В следващите дни и нощи Милушев все си блъска главата над дилемата дали да уведоми Бай Тошо или да удовлетвори молбата на Джуров. „На теб ти е поверена охраната, в твои ръце е сигурността на партийния и държавен ръководител. Получил си информация, знаеш, че нещо се готви, а я затаяваш. Но пък ако поне малко от тази информация се даде на Живков, при неговата мнителност може да стане нещо крайно неприятно…“ – такива мисли му минават в онзи период.
В крайна сметка генералът решава да си мълчи. А когато разбира, че Михаил Горбачов контактува с министрите Добри Джуров и Петър Младенов без знанието на Тато, съмненията му за кроен заговор срещу правешкия вожд се засилват. И преценява, че най-добрият му ход е да си подаде оставката.
Намерението да се оттегли Милушев споделя с Димитър Стоянов – член на могъщото Политбюро на ЦК на БКП, доскорошен шеф на МВР. Пред него разкрива и защо иска да се раздели с поста си. Онзи пък го разубеждава, съветва го да продължи да пази тайната. „Сакън, изобщо да не си продумал! Задръж информацията само за себе си и си отивай на работа, все едно нищо не се е случило“, гласи заръката на родения в Стражица генерал-полковник.
След като завзема властта на 10 ноември 1989 г., Петър Младенов благодари на Милушев, че не е осведомил Тато за готвения преврат. „Слава Богу, че сте си мълчали, генерале. Били сме на косъм от провала! Ако беше разбрал Тодор Живков, какво му се готви, горко ни – главите ни щяха да отидат!“, казва новият държавен ръководител на шефа на УБО. Скоро след това обаче уволнява началника на службата за охрана и назначава на мястото му човек от ДС.
