Всяка година по това време е едно и също – другарката Нинова/другарят Миков/Станишев/Първанов излиза и заклеймява с работнически плам провеждането на Луковмарш, апелира за забраната му, диви се на разделението и омразата в нашето общество. Разни безформени марксистки дъревчета и волгинчета поемат щафетата и плашат с кафявата ламя на нацизма, припомнят Аушвиц и Берген-Белзен, ронят лицемерни сълзи за Гео Милев. Божичко, колко ги мразя!
Да, не ме е срам, защото омразата е истинско чувство, тя къса оковите на душата, тя е триумф на критическото мислене, ако щете. Тя е реална и изконна, а не долнопробен московски сурогат като БСП/БКП и идеологическите концепции за партията-авангард на безкласовото общество. Да, вие сте фалшиви, изфабрикувани и подправени, но омразата към вас е съвсем действителна.
Ненавиждам всеки комуноид от дебелогъзите далавераджии в Изпълнителното бюро, през носталгично пазещите членските си книжки от 80-те амбициозни, нагажденски боклуци и вмирисаните на пръст, дементирали мумии, които мъкнете по събори и чествания, та чак до трансджендърните Антифа-гейчета с фланелки на урода Че Гевара.
Не Луковмарш, а комунистическите отломки са тези, които трябва да бъдат забранени, остракирани, изолирани, отхвърлени от цивилизацията и здравия разум. Тези негодници, които си позволяват до днес да защитават кървавите касапи от Народния съд и чудовищните убийци от „Света Неделя“ са генераторите на омразата в обществото, а не неколцина превратно тълкуващи патриотизма младежи, които набиват крак в памет на един спорен генерал.
„Да умреш с омраза към тях, това значи свобода“, за това тайничко си мечтаеше псевдо революционерът Уинстън Смит от „1984“, докато иначе се кланяше и славословеше Големия брат. Няма нищо лошо в това да мразиш нещо гнусно, вредно, отвратително. Примерно коронавируса, рака или детския паралич. Е, комунистите са общественият еквивалент на тези патологични състояния и няма какво да ни плашат с призрака на омразата. Тя е естествената реакция към тях на нормалния организъм.
Сред дъртите ченгета и оцелелия през прехода долнопробен писарушки слугинаж на болшевишкия режим днес е популярна жалката митологема за „закъснелите антикомунисти“. Те са индулгенцията им за половин век колаборационизъм, мижитурство и еснафски рахат в почивните станции на журналистите/писателите/историците/БАН, докато прасетата в Куциян закусват с месата на истинските патриоти и дисиденти. Те обаче пропускат факта, че съществува още една категория, тази на „вечните антикомунисти“, която рано или късно ще ги запрати виещи на бунището.
Не с Луковмарш, срещу който толкова пламенно роптаят. А с честната си и непоколебима омраза към всичко, което представляват.
Коментар на Евгени Чертовенски за Уикенд.
