Кеворкян: Държавата бе дадена на кирчовци след една бизнес операция – без бойни действия и без особена съпротива от противника

Не съм толкова ларж като някои, които от желание да се харесат навреме сравниха превземането на властта от Кирчо с Промяната през 1989 година. Това е нетърпимо изхвърляне – никакви разумни сравнения не могат да се правят между двете събития. Онова, през 89-а, си беше дворцов преврат на лакеите срещу Диктатора, те дори на колене се разбунтуваха.

Обаче сетне набързо, в рамките само на няколко дни, успяха да организират и съпътстващите народни веселия, кулминацията на които бе първият свободен митинг на 18 ноември пред храма „Александър Невски“. Народът тогава се включи сякаш на пияна глава, без даже да е съвсем наясно какво се случва. Оставям настрани малка част от интелигенцията – тя беше наясно, но пък се остави да я използват като параван пред превратаджиите, поне в началото бе така. По време на въпросния митинг ораторите споменаваха името на „реформатора“ Петър Младенов, без изобщо да се притесняват, че той си беше един от най-големите подгъзници на Живков преди набързо да се преправи – но това се случи, когато вече Горбачов явно се канеше да разбазари Източния блок.
Сега нямаше нищо драматично – в самия сценарий на тукашната „революция“ не се предвиждаше нищо показно, паролата беше „Прави се на умряла лисица и чакай“. На Кирчо може много да му се иска Историята да го представи като някой болшевишки моряк, който превзема на абордаж тукашния Смолни (Министерския съвет), обаче точно това няма как да му се уреди, Историята не се оставя лесно да я баламосаш. Язък.
Тия дни някакъв негов съученик разправял, че още като четвъртокласник Кирчо ходил по митинги, все през онзи ноември – и дори развявал синята си връзка на чавдарче. Идиотска работа – същата като на Плевнелиев, който се хвалеше, че е демонстрирал с плакат, нарисуван върху тапети, и то седмица преди 10 ноември.

България няма никога да се отърве от тапетните си герои,

иначе редови ахмаци. Та, какво му се иска на Кирчо е едно, а каква е истината – съвсем друго. И той много добре я знае, но иска да я прикрие с някаква мънинка революцийка, предвождана от Че Петков.
За да не се схване другото – а то е, че когато председателят на Парламента закри заседанието, на което беше предадена властта на Кирчо, и удари звънеца, трябваше да каже – ПРОДАДЕНО!
Точно това се случи: държавата бе предадена на кирчовци след една безпрецедентна бизнес операция – без бойни действия и без особена съпротива от противника. Непрекъснато се намеква че Радев е главният печеливш от този блиц-криг. Обаче друго трябва да му се признае: той беше стратегът, началник-щаба на операцията, нещо като Жуков – ако не е прекалено да намесваме знаменития маршал в нашите кирливости. Надявам се, че президентът все още не се стеснява да го сравняват с един руски пълководец – а ако се срамува и иска да си плати данъка на днешната помпозно-фалшива политкоректност, нека се има за Айк (Айзенхауер), макар той да е нищо в сравнение с безжалостния руски военен гений, за когото напоследък дори Виктор Суворов промени/омекоти оценката си – а по-рано често цитираше думите на Варламов, че Жуков е бракониер по отношение на руския народ. Каква мощ има в тази фраза! И как веднага ни подсеща,

какви бракониери са днешните политици,

всички до един.
След войната Жуков се прибира у дома от Германия с 40 вагона плячка – знаем го от Суворов. Нашия случай е по-различен – Радев трябва да внимава кирчовци да не се изнижат след време навън с доста повече вагони с плячка.
Сега, след монтирането на Кирчо в премиерското кресло, всеки с основание ще се попита: каква е ползата на Радев от всичко това? Ами, никаква, малко почесване на егото и толкова. А и няма никакви изгледи да се проведе повторна операция, с която да откраднат сега действащата ни Конституция и да я заменят с друга. Чак такива мечти едва ли отглеждат в президентството.
Гледайте сега, как се случват българските ни работи. Президента Радев пътува за Китай в началото на юли 2019 година. Води със себе си бизнесмени, както си му е реда. Докато правителственият самолет се рее в небесата, Кирчо някак се намърдва до Радев, хилондри му се сладко-сладко, омайва го, спечелва го, зарибява го, упоява го дори с масалите си, които в онзи момент изглеждат като чиста фантазия. Китайската визита приключва, връщат се обратно – и Радев вероятно е сложен да ври, поне година и половина, на бавен огън, поддържан от хора като Прокопиев, може и Бойковия Конфуций (Иван Кръстев) да е подхвърлял някоя и друга съчка. Радев при всяко положение има по-добри рефлекси от кирчовци и със сигурност бързо е схванал, какво може да извлече от фантазния си нов приятел –

идеята да се гледа на политиката като на бизнес-проект

очевидно силно му допада. През май 2021-а изважда Кирчо пред публиката – прави го министър на икономиката, макар и в нарушение на Конституцията; Кирчо пък подписва фалшива декларация. Така двамата се заклещват един с друг с една двойна застраховка.
Оттам насетне, сметалото на Радев изчислява безупречно. След първите предсрочни избори, той не притиска „победителят“ Слави да бъде по-настойчив в преговорите за редовен кабинет. Сякаш е сигурен, че при неуспех той ще бъде изоставен от феновете си, които, разочаровани и дори сърдити, ще мигрират към нещо друго. Какво може да е то? И ето го гениалното решение: на мястото на звездата, подставят напълно анонимен тип, който, както гласи известният лаф,

има за широката публика, самобитността на пакетче чипс;

Слави е фаворит на бежанците ни – на реалните, както и на клетниците, които все още сънуват „своята“ чужбина – онзи пък идва направо от чужбина; Слави е смятан за опасен противник – онзи никой не го бръсне за слива, това го прави симпатичен, и пр. Радев е наясно, че ще спечели своите, президентските избори – това е неизбежно, защото Падишаха пак ще извади на тезгяха някое „магаре“, той е зомбиран в това отношение, предпочита да загуби, но да не даде път на силна личност, това е една от фиксациите му. Публиката пък вече е пределно отегчена от бутафорните избори.
Радев нарежда на кирчовци да спрат да тършуват из банки и фондове – време е за проекта. Той получава приличен изборен резултат, нищо повече, но напълно достатъчен, за да се състави една неприлична коалиция. Търговията може да започне – и тя завършва успешно: Продадено!

Някакви момчета идват и получават държавата на безценица.

Никаква идеология, дори най-дърварска – чист алъш-вериш. Няма същинска политика, дори политическо говорене липсва. Единственото конкретно нещо, което Кирчо каза, докато представяше намеренията си като премиер, беше чиста глупост: щял да осигури енергийната независимост на България.
Проектът не срещна реална съпротива, дори никаква. След 12 – а, всъщност, 20 години властване, Падишаха сякаш е отегчен дори от себе си, мести играта без особен ентусиазъм, единственият кеф, който му е останал, е да види, как ще се издънят тия, които ще го наследят. Влезте му в положението – две десетилетия, все във властта: главен секретар на МВР, когато се оформя могъщия интерес на публиката към него; превръща се в Божеството на грозни, но пък шавливи репортерки и редакторки; привиждан е като балканския вариант на Елиът Нес; веднъж Вежди го нарече „Дегустатор на трупове“ – но на него и това му харесва; сетне стана кмет и направи София държава в държавата; и накрая, десет години на безметежна власт, когато се забавляваше да си играе и на „оставки“, също и на подчиняване на врътливи опоненти, които превръщаше в куртизанки. Накрая го изкараха и най-големия любовник – какво му трябва повече на човек.
От месеци насам е в плен на видима апатия, сякаш единствено телевизионните му комюникета му доставят някаква малка радост. Ако днешните телевизионни началници вдяваха нещо, вече трябваше да му предложат една-две рубрики, аз бих го направил. Напоследък вероятно не се е интересувал особено усърдно, кой и за какво шета зад гърба му. А навремето колекционираше и най-незначителната информация.
След Протести 2020 властта се търкаляше по улицата, но нямаше кой да е вземе. Радев съзнателно бавеше проекти си, за да достигне кулминацията си омерзението на хората изобщо от политиката – и те да гласуват за първия непознат, който се мерне пред очите им, нямаше нужда той дори да им казва нещо смислено. Да им говори, каквото си ще и да изглежда донейде прилично – заради последното пробутваха, но много внимателно, съвсем нищожната прилика на Кирчо с Джон Траволта. Нашите идиотии нямат край – някой мязал на Джони и, хайде – да гласуваме за него.
С такива елементарни пинизи хората на Радев взеха властта. Проявиха някакво майсторство единствено в пазарлъците с бъдещите си „партньори“, но и това не може да се приеме за голямо постижение – понеже в ушите на „десните“, на шоумените, а и на Нинова бумтеше песента „Последен валс“; трябваше поне да дават вид, че са живи – някак живи между другото. Сигурно са се усещали като

прелюбодейци, които политиката е изоставила.

Вече се ослушват, дори когато ги предизвикват – например, Тошко Йорданов изобщо не реагира, когато му припомниха, че е наричал единия Кирчо „крадец на интелектуална собственост”; някой пък припомни, че другият Кирчо е клетвопрестъпник – но никой от коалицията дори не примигна от неудобство, когато той тържествено се заклеваше, че ще спазва Конституцията. Вече.
„Десните“ ще живуркат още известно време – главно с речите на Христо Болшевишки. Най за окайване сякаш е Нинова, този път окончателно я подхлъзнаха – Кирил Добрев си го каза направо: „Да заема какъвто си ще държавен пост, само да се маха от партията”. Нинова предаде собствената си автономност, не запази дори една придирчивост – и на досегашните й симпатизанти ще е трудно да разберат, с кого вече си имат работа. Отгоре на всичко, й дадоха министерството на икономиката, което изглежда по-скоро бутафорно, понеже е оголено от най-важните ресори/и ресурси.

Кирчовци следват стриктно бизнес плана си

и запазиха изцяло контрола на най-апетитните ресори. Докато вървеше парламентарното заседание Нинова изглеждаше все по-загрижена, сякаш едва в момента схващаше, какво се случва с нея. Но и тя, и останалите от тройката съглашатели ще кротуват – не очаквайте скоро бунт или дори мижава съпротива от тяхна страна, примирили са се с ролята на послушници, защото ги срутиха по един срамен начин. А съвсем не бяха толкова беззащитни.
И тъй, след дълги родилни мъки – от 12 май насам – вече имаме редовно правителство. Правителство-осмаче. То изглежда подходящо в навечерието на празниците – шарено е като коледна елха. От друга страна, според народните поверия, ако ще е недоносено, по-добре бебето да е седмаче. Това обаче напоследък се оспорвало от науката.
Но и нищо друго да не се случи, вече сме свидетели на нещо извънредно – и заслугата е на Кирчовци: те успяха да сгодят уж кръвни врагове. И направиха за смях, обезличиха и унизиха окончателно „десните“. Вижте ги, откъде тръгнаха те и докъде стигнаха: щяха да пращат „комунягите“ в Сибир, а сега направиха всичко възможно да се гушнат с Нинова.
Неудобно е, дори да си припомним, какво са говорили през годините
„сините“ за „червените“ (и обратното) – и то до вчера. Да не говорим какви ги редяха доскоро и по адрес на президента Радев.
А сега – гуш. Нашенската алчност за власт обаче е непобедима.
Някои хора са безподобни: могат да бъдат трети семенник на ББ, а сега нямат нищо против да са четвърти папилом на друг. Как го правят – питайте Христо.
Не сме седнали тук да плачем за „сини“ или „червени“ –  а по-скоро да подчертаем отново лекотата, с която се погазват принципи.
Сами ни казаха, че лакомията за власт е тяхното знаме. Трябва да ни е жал за хората, които следваха сляпо „синята идея“ – както, впрочем, и за ония, които бяха предани на „червената идея“ – макар че главното се беше прояснило още преди години. Битката между Чорбаджиите, леви или десни, и обикновените симпатизанти бе предрешена – тя изначално бе спечелена от Чорбаджиите.
Тия дни бе годишнината от създаването на СДС. Само Петко Симеонов се сети и написа нещо. „Десните“ вече изобщо нямат време за подобни дреболии. Хора, които не знаят или се правят, че не знаят откъде са тръгнали – няма как да стигнат докъдето и да е било. Най-много – под полата на Нинова.
Някои вероятно ще възразят, че това се прави, за да се поръси с поне малко розова вода Народа. Хубаво – но имайте предвид, че обикновените хора са единствените достоверни свидетели. Те все още имат възможност да различат реалните промени от празните лафове. Те не приличат на политиците, които обичайно се представят като кошаревски/нагласени свидетели пред Историята.
А пък Кирчовци, както са тръгнали да откриват нови министерства, да създадат още едно, няма да е излишно: Министерство на дадените обещания.
Тъй или иначе, една бизнес игра – плод на клинично точно проведена операция – започна. Но тя

нямаше да се случи, ако не беше проклетата нашенска търпимост.

Проектът се случи именно заради нея. Само Радомир Чолаков се осмели да припомни греха на Кирчо – само той, защото може да си го позволи. И какво – грях има, покаяние няма, дори притворно. В замяна на това ще ходим пеша до Министерския съвет, за да срещаме обикновените хора. Тепърва ще опознаваме Живота. Може пак да си сложим и синята връзка на чавдарче, за да ни е по-лесно.
Звънецът удари. Какво чухте вие?