Кеворкян: Kолко още „дранчене“ трябва да изтърпим, за да ни навести най-после нещо смислено?

Нашите властници са толкова досадни подмазвачи, че могат да побъркат и най-коравия чуждестранен велможа. А ако става дума за ПростоКирчо, той разполага и с един допълнителен инструмент за инквизиция – и това е невъобразимият начин, по който се изразява. Всъщност, той смята, че се изразява, а слушателите му често трябва да гадаят, какво точно е изразил – имам предвид на български. Как троши английския други да кажат. Възможно е да е най-милостив към канадския език, ако има такъв.
Все едно, ако някой ден решат да го разпнат, трябва да го приковат на някой пластмасов кръст за езика му.

Последно от него си изпати Кьовеши – главният европрокурор. С мъжката си походка и сурово изражение тя може да респектира всеки навлек. Само не и Кирчо. Той така я овъртоли, че на нея сега сигурно й се иска да се скрие в прочутия замък Бран –

там и Дракула ще й се стори по-поносим.

Нашият човек я изработи наистина сръчно – и простолюдието вероятно е останало с впечатлението, че Кьовеши е довтасала в София, за да санкционира ареста на Бойко. И докато от Европрокуратурата се чудеха как да замажат гафа, от кабинета на Кирчо споменаха, че той се е чул с румънката и след ареста – за баламите това е нещо като „Рапорт даден – рапорт приет!“ Изглежда, освен владеенето на канадския език, той притежава и други умения – или някой му е подсказал този джентълменски номер.
При хора като ПростоКирчо по-важното е, какво казват – а не какво вършат. Всъщност, дори няма никаква връзка между едното и другото, много често говоренето тотално доминира, действията са някакъв сакат придатък, ако се случат – случат. А ако не се случат, не е беда – понеже вече са се случили в говоренето, това е напълно достатъчно. Така Кирчо съществува в една абсолютна свобода, разпасал си е езика докрай. Обаче в паметта му сякаш не остават никакви следи от вече изговореното.
Ето един красноречив пример. След ареста на бившия премиер, Кирчо като един

мукавен местен клонинг на Елиът Нес от „Недосегаемите“,

написа във Фейсбук“: „Няма никой над закона!“ Преведено на български, това означава „Никой не е над закона!“ Важната дума в Кирчовата редакция е „няма“ – важна е, защото е издайническа, защото, всъщност, ни подсеща, че има някой над закона – и това е самият Кирчо, двуженецът – едновременно за българско и канадско гражданство; това е същият Кирчо, който наруши българската Конституция, излъга – и стана министър, а сетне го нагласиха и за премиер. И най-вече – превърна се в достъпен пример за това, че „Някой е над закона!“ Онези, които са наблюдавали внимателно Кирчо, докато се стараеше да придаде сакрален смисъл на лъжливата си фраза, сигурно са забелязали, че той не изпитва никакви притеснения, докато я изговаря. Той се държи като напълно безпаметен човек. Готов е не само за двуженство – ами и за цял харем от знойни лъжи.
Оттук, от душния харем, до убеждението за полагаемата му се всепозволеност, има само една малка крачка – която ще го превърне в смешновато подобие на някакво хилаво диктаторче, напълно безпаметно. Без никакво колебание ще каже, че няма нищо общо с прословутият арест и ще накисне за това служителите от Националната полиция – вече напълно е забравил, как само преди дни тропаше по масата и изискваше незабавни арести, негови са думите: „Всяка седмица събирам ДАНС и Рашков и им казвам – Кога започваме арестите, нямаме време!“  
Следващото му прозрение би трябвало да бъде „Няма никой, който да има памет!“
Между другото, чудя се, как го издържа министър Бойко Рашков и защо му е предоставил на вересия огромния си опит. Той бе изборът на президента Радев, който вече също е заличен в паметта на Кирчо – това не му ли подсказва нещо?
Със сигурност, в Кирчовата памет вече не са останали следи и от инфантилната му идея за „Гугъл правосъдие“ – интересно, как би коментирала Лаура Кьовеши тази дивотия. Но няма кой да я пита.
По начало – както казваше Андрей Кончаловски – живеем във век на устремно скъсяваща се памет. За разумния човек е ясно пред какви изпитания ни изправя това „скъсяване“, и как ставаме все по-беззащитни – и накрая сякаш дори ще се отучим истински да живеем. За Кирчовци обаче това не е проблем – те не знаят, че Животът е главно Памет, те не се интересуват от подобни неща, вероятно ги смятат за някакво лигавене. Трябва да си напълно луд, за да оставиш държавата в ръцете на подобни хора… Някой беше казал, че въображението и паметта са едно и също нещо. Имаш ли изобщо въображение, ако нямаш памет? Кирчо не помни даже себе си – какво провижда тогава той за държавата, която управлява като екзалтиран пенкилер? Най-вероятно – нищо, поне не сме запомнили нещо друго, извън подмазваческото му каканижене или разсеяното копиране на словесни локуми – Брюкселска направа. И там са същите празноглавци и Кирчо им е повече от удобен – гладък и всесъгласен.

Все е докаран с чужд фрак,

както казваше един писател. Не е нужно да го караш да размишлява, излишно е, можеш да си спестиш тази грижа. За жалост, всички свикват с неговия стил, дори се примиряват – например, никой не се сеща да го пита, наистина ли негов заместник-министър на външните работи и в момента е с двойно гражданство – нещо, за което „Уикенд” писа още преди 3 броя. Като апотеоз на онова „Няма никой над закона“…
Обаче внезапно оня с чуждия фрак се самопрогласява за „Спасител“, пред „Гардиън“ казва: „Аз ще спася България от корупцията!“ Губене на време ще е да се питаме, вярва ли си или не. През последните дни се забелязва промяна в речта му – хората край него искат да го представят словесно по-въздържан, за тази цел те не се притесняват да присвояват фрагменти от чужди послания; например, доказа се, че словото му на Шипка е компилирано. Не е ясно дали ПростоКирчо схваща напълно лустросаните текстове, които му подготвят за подобни случаи – но пък, когато е оставен без контрол, той истински се развилнява, може да каже всякакви небивалици.
Много показателно в това отношение е интервюто му пред „Гардиан“ – ако английският вестник е искал да представи изхвърлянията на един самодеец-фантазьор е постигнал пълен успех. Ето какво казва Кирчо за корупцията: „Искам да изкореня корупцията по време на 4-годишния си мандат… Не казвам намаляване на корупцията, а пълно изкореняване…

Надявам се България да бъде учебник за това,

как корупцията може да бъде премахната за кратко време… Не мисля, че е толкова трудно. България има 6,5 милиона души – тя не е толкова голяма страна – така че това, което изглежда като непосилна задача за много голяма страна, не мисля, че е такава за България” (край на цитата).
България учебник? Е, да, ако трябва да се изучава как оцелява една клета държавица, когато повечето от управниците й са завършени некадърници…
Като ПростоКирчо говори само човек, който не се стеснява да продава фантазии, той не изпитва никакво притеснение за достоверността на онова, което изговаря – затова при него всичко изглежда като „полуопечен фарс“ (по Дж. Марс). Как тогава да сме сигурни, че няма да провали бизнеса, с който се е захванал – така гледа той на стопанисването на държавата. Спасителят изобщо не се сеща, че трябва да даде някакви гаранции за това, дори само на думи.
Всичко това, в крайна сметка, ни отвежда директно при банана. Бляна на късните демократи. Олицетворението на Промяната, на новите свободи.
Мечтаеха/Искаха го така, сякаш без него Животът губи смисъла си. Един Костов, на когото ПростоКирчо може само да лъска обувките, и той се оплакваше, че в тоталитарните години не можел да купи банани за дъщерите си. Е, сега вече може да си позволи да им купи дори половината от Малайския архипелаг, който се смята за родината на банана – и той е по джоба му. Но за мнозина късни антикомунисти мечтата за проклетия банан се оказа неизкореним комплекс. А липсата му им се струваше най-дефицитната свобода. Не се терзаеха, че не могат да се доберат до Манделщам или Джойс, примерно – терзаеха се, че проклетият плод е толкова недостъпен…
И сетне дойде Голямата Промяна,

и сетне се наплюскаха до насита с банани

– плюскаха, плюскаха – и я докараха до ПростоКирчо и такива като него, безкнижници, които „дранчат“- думата е изобретена от самия Спасител – на кухо. Колко още „дранчене“ трябва да изтърпим, за да ни навести най-после нещо смислено?
Мечтаеха за банани, получиха ги – и са на път да получат и нещо, което както личи отсега, носи белезите на една „бананова република“.
А Манделщам и Джойс продължават да чакат реда си.

Кирчовите сто

Гледах по една телевизия обзор на първите сто дни на кабинета на ПростоКирчо: кой с кого се сръфал в управляващата коалиция, Нинова била за обявяване на „форсмажор“, пък Лорер – българският министър, доставен по линия на вноса – бил против, ей такива неща. Нито дума за „форсмажора“, из който от години се тътрузи народеца – все едно, че го няма. Постепенно и той ще получи статута на бежанец – и то в собствената си страна. Собствената ли?