Кеворкян: Еничари управляват страната ден за ден и само замазват проблемите й

Специално за „Уикенд”

Не се учудвайте от тършуването около документите на Гюров – кандидата на „Продължаваме Промяната“ за гуверньор на БНБ. След фалшивата декларация на ПростоКирчо за гражданството му, всеки документ, излязъл от него или от компанията му, ще бъде посрещнат със подозрение, а може би и докрай няма да бъде приеман за напълно достоверен.

От друга страна, щом фалшивчика Кирчо го пожалиха и дори го наместиха в премиерския стол, защо да отказват на всеки друг шанса да си опита късмета с някакъв съмнителен документ. Така, скоро могат да ни признаят и за Рая на Шарлатаните.
Някои хора се държат като подпийнали фокусници – все са прекалено възбудени, нямат наиграване. Ето сега и въпросният Гюров: при обсъждането на кандидатите за гуверньорския пост, той представя докторската си дисертация, която е от 2005 година. Обаче в нея са открити данни от 2007, 2008 и 2012 г., което поставя под съмнение автентичността й. После обаче се оказва, че Гюров е представил „осъвременено“ копие на дисертацията си – нещо, което си е чиста идиотщина. Шантава история, съвсем неподходяща за шеф на Централната банка. Ей така си играят кирчовци – с всичко, с което се захванат. Те сякаш си представят

управлението на държавата като някаква нескопосана комедийка.

Биографията на Гюров го представя по-скоро като пътуващ проповедник, който изнася сказки тук и там – нещо, което никак не се покрива с общоприетата представа за гуверньора, в която доминират солидният опит и улегналост. Отгоре на всичко, оказва се, че той изобщо не е работил като банкер, в общоприетия смисъл на думата. В замяна на това, напълно отговаря на втория принцип на ПростоКирчо: в днешна България всеки може да бъде всякакъв, тази държава могат да я оставят в ръцете на всеки.
А първият принцип е, че тук всеки документ може да се фалшифицира безнаказано.
Да припомня една забавна история от Куба – от началните години на режима на Фидел Кастро. На едно заседание на върховното ръководство – на тяхната „вихрушка“, както би се изразил Кирчо – обсъждат въпроса за шеф на централната им банка. Разговорът не върви, и изведнъж, в тягостното мълчание, един глас казва „Аз“. Че Гевара бил позадрямал и му се счуло, че Фидел пита „Има ли комунисти?“ А, всъщност, Кастро питал, дали между присъстващите има икономисти. Но въпреки недоразумението, Че оглавил банката…
При кадровите назначения у нас често се случват подобни грешки:

задрямали хорица се нагърбват с непосилни за тях задължения,

лесно се казва „Аз“. Затова няма защо да се дразните от ПростоКирчо, който непрекъснато се хили, понеже навреме е казал „Аз“. Проблемът е, с какво още се е съгласил – но най-вероятно няма да научим пълната истина, дори след като отново зачезне в Канада. България пък ще прибави още синини към изтерзаното си тяло. Но това вече не ни прави впечатление.
Иначе, Кирчо със сигурност все още сам не вярва напълно на късмета си. Няма да сбъркат, ако го турят по рекламните билбордове – като примамка за онези, които сънуват джакпота от тотото. Ако преди две години ПростоКирчо беше отишъл при някоя реномирана врачка, тя едва ли би му съобщила онова, което „вижда“ – понеже със сигурност би решила, че временно се е побъркала. Да, де, обаче преди стотина дни, когато той цъфна начело на държавата, тя вероятно наистина се е побъркала. И вече няма как да я попитаме, какво провижда тя за съдбата на България, когато я сполетяват и подобни изпитания.
Все се сещам за първия път, когато срещнах ПростоКирчо. Всъщност, видях го на онази прословута снимка – направена е по времето на Протести 2020. Той стои сам, вдигнал над главата си картон, на който пише: „Аз съм Кирил Петков и не ме е страх!“

От какво не те е страх , бре?

Направо да ти дожалее за момчето, чудиш се, дали да не му оставиш някой лев.
Но постепенно, и като се взреш по-внимателно, започваш да виждаш и нещо друго – понеже снимката е направена пред президентството, а то е съвсем близо до някогашния хотел „Балкан“ (сетне „Шератон“) – мястото, където в „ония“ години заработваха най-печените чейнчаджии. Тъй де, гледаш въпросната снимка – и се сещаш и за тях, първите представители на свободното надлъгване. Официалният курс беше малко под 90 стотинки за долар, но дори при огромното търсене на долари на черно чейнчаджиите не прекаляваха, вземаха ти два лева за долар и си готов – бягай към „Кореком” (валутният магазин), който също беше наблизо, за да си начешеш комплексите с едни дънки „Левис“ или „Вранглер“, и тогава дори вече можеш да заобичаш соца…
В потока на спомените, където реда на оживяването им хронологично не е задължителен, можеш и да се попиташ – ами,

каква е представата на наш Кирчо за големия чейнч,

онзи, който подлага държавата на все по-големи изпитания? Страх те е от онова, което се задава, и докато се чудиш, колко по-мътна ще е новата мътилка от досегашната, нещо те подтиква да провериш, дали портфейлът ти е все още у теб – понеже ти е ясно, колко пъти хора, носещи бунтовнически плакати, ти го свиваха…
За разлика от ония чейнчаджии пред „Балкан“, които винаги бяха точни, за да ги потърсиш отново – пак нещо, което новите ни политици така и не усвоиха…
ПростоКирчо може да се хили, колкото си ще – но нас от много неща трябва да ни е страх. А най-много от това, че Общата ни Памет безславно си отива. Нещо за мътните години на Прехода, за соца и изобщо за близкото минало може и да бъде запазено в някои добросъвестни изследвания, но и то накрая ще се окаже безсилно, защото тия, които идват, просто не четат, но пък стават министри и дори премиери. А една дума на кръст не могат гладко да кажат, без да надничат в някакво листче…

Идват хуните, идват хунските времена.

Вижте „дебатите“ в социалните мрежи – най-яростно се дерат срещу Миналото трийсетина годишни посткомунистически копелдаци, които понятие си нямат от соца, за несъстоялия се комунизъм да не говорим. Те изобщо не са „изживели“ соца, те и не четат, но лъжите, които пробутват някои литературни тарикати, някак стигат до тях. Дори им се услаждат, заради комплексите им на неосъществени хора. Какво ще ми говори за „ония“ времена един 30-годишен кретен – че той и една минутка дори не е пребивавал в тях, а и ученическите години за мнозина са напразно пропилени, да не ги броим изобщо. Време е за ново изследване на реалната грамотност на нашите ученици – допреди около две години близо 40 процента от тях бяха функционално неграмотни, но и това не ни отрезви. А колко ли са сега?
Колкото и да са, все са готови обаче поне за новите учебници за соца и особено за „комунизма“ – готови да погълнат всяка неистина в тях. И само вижте, кой се натиска да ги пише – като изпаднали в амок са, докато споделят как ще отмъщават на Миналото… Функционално неграмотни/ евентуални читатели/разпенени фалшификатори –

това ще е краят на Паметта, краят на всичко

Недорасляците, които сега серийно произвеждат, трябва да пренесат Паметта – никога няма да се случи това. Те ще я загърбят, за да й отмъстят, защото са наясно поне с едно нещо – а то е, че изначално са загубили битката с бащите си, следователно и с Времето. Нищо не направиха – три десетилетия се източиха, а те си останаха с каканиженето срещу Миналото. И нищо няма да направят.
Имахме сладки спорове с Мартин Карбовски по този въпрос. Често си спомням времето, когато работехме заедно – беше ми много забавно, той е специален чешит, напълно автентичен талант. Веднъж изтърва любимия си лаф за „проваления проект на бащите“ – това му беше байрака по онова време. Беше си леко несериозно, а и несправедливо твърдението му. Мартин по-късно честно изостави тази теза
Но другите не си признават. И това е проблемът на хашлакора, който дойде и който продължава да приижда: къде е техният принос, колко години още ви трябват, за да започнете да градите нещо смислено и разтоварено от обичайните тукашни мърлявщини –

та накрая опряхте до ПростоКирчо?

Човек трябва да има невероятно въображение, за да си представи, какво се търкаля в главите на новите безпаметни герои. Те не са доволни от жалкото си съществуване, но винаги търсят вината другаде. Повече от
30 процента от хората до трийсетгодишна възраст живеят при родителите си, на гърба на ония с „проваления проект“, на тях разчитат – и този факт, сам по себе си, е некрологът на фалшивите им очаквания.
Сякаш няма смисъл вече да се говори за тия неща. Ако сме решили да предаваме държавата на кирчовци, да го направим отведнъж, да си спестим поне агонията. Иначе, само си представете една върволица от кирчовци, които ще се заменят и които ще се упражняват волно…
То е ясно, че бандата на ПростоКирчо не притежава и една стотна от таланта на групата „Братя Мангасарян“. Но дори техният мистериозен рефрен „теро-реро“ по-лесно може да се разгадае, отколкото глупостите на кирчовци. Устите им са все широко отворени, но нищо смислено не излиза от тях. Теро-реро.
И въпреки това, ПростоКирчо си позволява да говори за доверие – примерно, нямал доверие в „този главен прокурор“. Нека пита жена си, може ли канадският премиер да си позволи такова неприличие.

Тия хора са еничари и не го крият.

Изучили са се – някак – някъде. Живели са – някак – някъде. Те целите са в това „някак“. Приблизителността е техният Бог, някак. Те не са „никъдниците“ на Петър Увалиев, които и до края страдат по Българското – и, независимо от всичките си успехи, никога няма да се почувстват уютно в онова „никъде“. Хората като Кирчо са нещо съвсем различно – те са прелетни птици, за тях е важно да следват топлия въздух. Много е рисковано авансово да им се предоставя доверие, дори в минимални количества. Предоверяването в еничарите може да се дължи и на изчерпване на съгласието с местните играчи, с всички без изключение.
ПростоКирчо говори за доверие, но още на стотния ден на кабинета му фантома „Продължаваме Промяната“ вече е изпреварен от ГЕРБ. Тях поне публиката ги знае какво представляват – за тия нищо не се знаеше и все по-малко ще се знае,

освен, че са прекалено шавливи.

Простокировци се опитаха да се лепнат кротко за простолюдието – просто една кратка почивка по време на дългия им полет от никъде до никъде, нищо повече. Българинът обаче е подозрителен до крайност, понеже често не е успявал да се предпази от собствената си наивност. Освен това е роб на една грубовата прагматичност и лесно разпознава показните акции – и на стотния ден на простокирчовци вече е напълно задръстен от невнятния буламач, който те представят като „управление“. Тъй че, мълнионосния спад на доверие е лесно обясним. Едно нищо управлява страната ден за ден и само замазва проблемите й.
Няма рискове обаче за коалицията: еничарите са ясни и удобни за „партньорите“, ПростоКирчо – също, няма биография, лесно си сменя мнението – ще го човъркат, но ще го крепят, нямат друг избор.
Вярвайте на Кирчо, когато казва, че не го е страх – щом още е тук, след толкова глупости, които извърши.TNI`ARI