Истинското веселие ще настъпи по друг повод: когато един ден се смъкне мръсното було на конфиденциалността. Това ще е най-опустошително цунами, споходило България
Тия дни ни засипаха с комплименти, от които накрая излезе, че сме проклети глупаци и още по-проклети страхливци. Нещо като хибрид между тапа и заек. Всички се упражняваха за наша сметка – клетата ни държавица имам предвид.
Украинският посланик Москаленко – който иска да се плашим от него, сякаш е някакъв МоскВаленко – надхвърли собствения си рекорд по арогантност, което никак не е лесно. Трябва да кръстят някой тротоар, близо до руското посолство, на негово име, имам предвид редактираното „МоскВаленко“. Посланик Митрофанова няма да има нищо против, руснаците си падат по такива шегички, след които не знаеш кое е по-добре – да се смееш или да плачеш. С риск да отнеса няколко русофилски залпа, с тия хора сякаш винаги е
по-добре да се престориш, че плачеш.
За по-сигурно.
През нощта на 1 май 1945 година, маршал Жуков събудил по телефона Сталин и му съобщил, че Хитлер се е самоубил. А Сталин казал: „Наигра се подлецът!“ – странната дума тук е „наигра“, особено, ако тя се свърже с петгодишната чудовищна касапница на Втората световна война. Сетне наредил трупът на Хитлер да се изгори – „за да не го показват в някой паноптикум“, така казал. Като нищо и това можеше да се случи – дали и в Донбас нямаше да спретнат едно малко паноптикумче?
За въпросния телефонен разговор научаваме от книгата на Оксана Дворниченко „Хитлер. Какъвто го познавах“. Тя изобилства и с други, прелюбопитни подробности – например, цитиран е диалог от военния фолклор:
„Знаете ли, кога ще свърши войната?
Когато Гьоринг, дебелакът, успее да се намъкне в панталоните на Гьобелс, кльощавият“. Ако се замислим, все така се случва – някой иска да се намъкне в панталоните на друг и така да стане по-мъжествен. Да, де, обаче време е да спрем със сравненията – не ни трябва на баир мъжественост.
Още нещо от Дворниченко: Гьобелс казвал за Гьоринг, че е „глупав като тапа“ – оттам е тапата в заглавието на тази дописка.
Да оставим украинският посланик да се разхожда заплашително край руското посолство – и да отделим малко внимание и на Рогозин, това е шефът на „Роскосмос“. Той пък ни нарече „страхливци“, което си е самата истина – понеже сме отказали да предоставим на руския външен министър Лавров въздушен коридор, за да отиде на планирана среща в Сърбия. Вероятно някоя от празните кратуни, които са накачулили Просто Кирчо като коледна елха, се е опитал да се навре в нечии чужди панталони. Със сигурност е получил мили пожелания – на руски и сръбски, от сръбските сетне по-малко наболява. Та по този повод Рогозин написал в Туитър: „Eтo c ĸaĸвo e дoбъp „Capмaт“. Toй нямa дa иcĸa ниĸaĸвo paзpeшeниe зa пoлeт oт cтpaxливитe бългapи…“
Рогозин малко е прекалил, плаши с непомерна сила – това е все едно
да стреляш по врабче с гаубица.
За нашите тапи и един тапишник е напълно достатъчен. Защото „Сармат” са междуконтинентални балистични ракети за носене на ядрени бойни глави, наричани са „Оръжието на страшния съд”. Иначе са известни като „Сатана II” – обсегът им e 18 хиляди километра.
Прекален разход на сила за някакви зайци – които, както се очакваше, и думица на обелиха за заплахата, дори на заешки. Направо се навряха под бюрата си, най-напред го е направил Просто Кирчо – той отдавна е забравил заканата си, че няма да се „снишаваме“. Този, дето му викат „Кокорчо“, и той като него – а щеше да отговаря „на агресията с агресия“. Виждали ли сте, как говорят зайците помежду си, много са сладки – месят безшумно нещо с устни…
Само генерал Атанасов
от шапитото на мъртвите души
измрънка нещо, понеже знае, че няма да изхабят цял „Сармат“ само за него: санкциите срещу Русия трябвало да продължат. Няма значение, че европейските ни чорбаджии вече се чудят, как да се измъкнат от тази идиотщина, понеже „Русия печели икономическата война, санкциите имат обратен ефект“ – „Гардиън“ им го казва; от „Блумбърг“ са не по-малко досадни: Русия щяла да спечели 321 милиарда долара от износ на горива през 2022 година, укрепването на рублата било забележителен факт, още десетина европейски купувачи на руски газ са открили сметки в рубли, и пр. Обаче в прокъсаното шапито „шум се вдига“, трепкат заешките ни сърца.
Всъщност, Рогозин не плаши нашите зайчовци със Сатаната, това би било направо нечовешко от негова страна, той по-скоро иска, ако може, някак да респектира Москаленко, да влезе в някаква хуманна равновесност с него – и отговорът на украинеца не закъснява. Той пък ни заплашва, че трябва незабавно да му предоставим цялото тежко въоръжение на нашата армия, която тя храбро поддържа в приличен вид –
приличен като за скраб.
Москаленко си е направил сметките, нюхал е, неизвестно как, из нашите поделения и иска да му бъдат предадени около 140 тежки гаубици и
приблизително по толкова броя ракетни системи за залпов огън и миномети 120 мм. Транспортните разходи до Украйна вероятно ще бъдат за сметка на „Еконт“ – човек да не става министър в тази държава, докато съвсем не го издоят, няма да мирясат.
Москаленко, почти като един МоскВаленко, настоява с нота изброеното въоръжение да му се предостави незабавно. „С нота ли“? – попитал портиерът на посолството. „Да, с нота!“ – потвърдил някакъв дребен чиновник от посолството – и онзи се прекръстил. Три пъти. Кой знае какви ноти ще хвърчат из София, когато украинците спечелят войната. Москаленко заслужава да кръстят и другата половина от тротоара пред руското посолство пак на негово име.
Иначе, другият алъш-вериш също си върви. Кокорчо се похвалил, че вече ползваме американски газ – обаче не споделил никакви подробности, те били „конфиденциална информация“. Всъщност, той и ортакът му Кирчо са истинския проблем, но
много съобразително, като талантливи шанаджии
успяха да се покрият почти изцяло с булото на „конфиденциалността“. Нищо не се вижда, публиката подозира, че се извършват някакви срамни движения, но само толкова. Още нищо не знаем за танкерите с „американски“ втечнен газ – кои са собствениците на газа, откъде го карат, докъде, каква е цената му и пр. – няма начин около тях да няма някаква съпътстваща далавера – иначе защо е тази тайнственост? А и Просто Кирчо нямаше да пропусне да се изфукляви – помните какъв зор беше да слезе от самолета заедно с моряците от „Царевна“, които уж беше освободил. Сега „събитието“ можеше да бъде далеч по-бляскаво: танкерите напредват като лениви шарани към най-подходящия за лъжливи церемонии терминал, оркестърът на американските ВВС, базиран в „Граф Игнатиево“ надува бузи до пръсване – и тогава Просто Кирчо цъфва като Спасителят наш, за пореден път. Я да ви проверя за нещо: какво мислите за Народ, който се връзва на номерата на калпав Фокусник?
Обаче истинските собственици на газа, вероятно не са се съгласили безплатно да участват в церемонията, изглежда за тази шашма не са им платили.
Истинското веселие ще настъпи по друг повод: когато един ден се смъкне мръсното було на конфиденциалността. Това ще е най-опустошително цунами, споходило България.
Защо и Рогозин, и Москаленко, и всички други, за които се сетите, си позволяват да се будалкат с нас? Защото чуват туптенето на заешките ни сърца. Защото, специално Рогозин, е сигурен, че никой няма да ни защити по никакъв повод и по никакъв начин. Имаме специален статут – извоювали сме си го с много послушание и още повече дупедавство. В това отношение трябва да служим като плашило за останалите хибриди, ако те проявят интерес към необикновения живот на подлогите.
За срамния ни статут години наред са се старали кекави и измамливи слабаци, дребни хорица, готови на всичко, за да се харесат.
Защо се държи толкова арогантно посланик Москаленко, който отдавна щеше да бъде изритан от всяка държава, която са самоуважава? Защо са им на украинците съветските уж боклуци, с които е въоръжена армията ни отпреди 40 и повече години? Защото искат да си окървавим ръцете в един сблъсък, от който трябва да се пазим на всяка цена.
На значителна част от българските политици и през ум не им минава, че са
пазители на Българското Достойнство.
Това е рядка чест, но те не съзнават това – и затова подмятат достойнството ни като нещо непотребно. Остават безучастни, когато чужденци, при това никакви хорица, се гаврят с него. Колкото щеш Ксавиета – като бившия френски посланик в София, един нетърпим бърборко – все такива ги пращат тук, да ни залъжат с някаква мъниста. И нашите идиоти с удоволствие се съгласяват да се отнасят с тях като с предана прислуга. За тях това е изключително високо признание.
Сега се сещам за още нещо от книгата на Дворниченко – на едно място в нея тя припомня една фраза от Нобеловата реч на Бродски: „В истинската трагедия не загива героят, загива хорът“. Ами, какво става с тукашния, нашия Хор – при такива тапи със заешки сърца?
И това ли трябва да се покрива с „конфиденциалност“ – докато всичко приключи. И не са ни нужни никакви „Сатани“ – сами сме си напълно достатъчни.
Източник: Уикенд
