Кеворкян: Духане – на супата и изобщо (Показването е единствената цел на кирчовци)

2

Звездата на шоуто несъмнено беше Асен Василев – само с една фраза той си извоюва признанието по време на дебатите за вота на недоверие. Въпросната фраза – „Бедните да духат супата“ – им се видя цинично изстъпление на целомъдрените ни девици в политиката, обаче Асен нямаше вид на човек, който е изтървал тия думи – очевидно се беше нагласил да ги каже, както се беше нагласил и да се извини след това. Това е само началото – той постепенно ще разкрие неосветената си страна, мястото, където се крие истинската му същност.

Той не е обикновен/редови „кирчовец“. Напротив, всъщност,

всички кирчовци са „асенчовци“

– и най-вече самият ПростоКирчо. Асен уж се държи пухкаво, но това няма да продължава още дълго. Не се заблуждавайте от любовните погледи, които си хвърлят двамата – всъщност, те са в един непрекъснат режим на опипване с очи. Изгледайте запис от дебата и сами ще се убедите, че Асен доминира в тази връзка. ПростоКирчо се опитва да привлече вниманието като жестикулира
непрекъснато, най-често показва палец на всеки оратор/от неговите – сякаш вярва, че горкият му палец е направо печатът на Историята. Също така неизменно репликира ораторите от опозицията – изобщо, той се държи като централният персонаж в едно читалищно представление, временно менажирано от един друг самодеец – новият председател на Парламента, той пък годеник на началничката на премиерския кабинет.
Озадачен от игрите на Съдбата, годеникът дори не се усети, че изтърбушва парламентарния правилник – и вместо министрите да отговарят на въпроси на депутатите, които са ги избрали, още повече в процедура на вот на недоверие, дебатът се превърна в отчет на Министерския съвет – скучен и напълно ненужен, затова пък многочасов.
Когато Асен говори за духане, това не е никак случайно – той наистина мисли, че бедните трябва да духат – и то не само някаква супа, ами и самият Живот,

да го издухат по-далеч от себе си.

Той е един целеустремен тип, който от време на време си позволява истерични пропадания – поне две досега, но това не променя общата му нагласа. За разлика от него, Кирчо си е един вятърничав тип, един чешит, довеян като глухарче в политиката. Джон льо Каре има една остроумна фраза, сякаш специално измислена за нашия човек: „Той изобщо не беше чешит. Бе изцяло сборен образ на откраднати чешитлъци на други хора…“ Хубаво, нали?
И е заобиколен от особняци, подбрани лично от него. Вижте, каква несръчност струи от годеника на началничката на премиерския кабинет. Иванушка Дурачок и половина. Но София – тази, която протестира в подкрепа на кабинета – и него го харесва. Тя харесва вече всичко – харесва доминиращата роля на началничката на премиерския кабинет над премиера; харесва интимните им приключения; харесва и гламавата им защитна реакция – тя показва годежния си пръстен от Иванушка, премиерът пък показва жена си на протестния митинг в негова подкрепа. Осем хиляди двеста петдесет и четвърти епизод от някакъв малоумен сериал с Освалдо Риос или от тези, индийските, дето сега ги въртят следобед по кабеларките.
Показването е единствената цел на кирчовци, друга нямат. Сякаш са
15-секундни герои от телевизионен репортаж за закъсненията в градския транспорт, примерно – знаете колко вдъхновяващи са отговорите на анкетираните минувачи в тия репортажи. Кирчовци са същите, гледат да се намърдат пред телевизионните камери, колкото да стане ясно, че

във всичко са закъснели:

появяват се, без да могат да обяснят, защо се появяват, как така се появяват, дори още не знаят, кой ги е „появил“. За всеки случай славословят – с един късен, изветрял патос – „вожда“ си Кирчо (засега него). Не могат да повярват, какво се е случило с тях – това е проблемът, но те не разбират и това.
„Историята се пише в момента“ – казва Кирчо и изглежда напълно сигурен, че той е човекът, който дращи по страниците й. След тази експлозия на налудност, човек се пита случайно или умишлено са подбрани тия хора. Но както и да са подбрани, резултатът е един: България е изоставена на капризите на Ерис, богинята на късмета – това е окончателна присъда, не подлежи на обжалване. А ние никога не сме имали късмет, ние сме си идеалните кутсузлии на света.
Сега за резултата от вота на недоверие – все пак, той е темата ни, макар че предисторията му да е далеч по-интересна.

Вота не мина.

Както е ставало дума и друг път, Кирчо е особено обигран поне в едно отношение: пазарлъците. Той създаде в публиката убеждението, че пазаруването от ИТН („Има такъв народ”) не е било напълно успешно, привлечени бяха половината от нужните му отцепници. Това заблуди опонентите му – сполучливо театрализираха публичните прояви на ренегатите – и с това темата сякаш приключи. Киро успя да заблуди публиката, че играта на този етап е загубена и той вече мисли за алъш-вериша по времето, когато ще получи първия проучвателен мандат за нов кабинет в рамките на този Парламент. Реалността се оказа съвсем друга – още осем депутати го подкрепиха.
Провалът на вота е тежък удар за Бойко. Той и докрай не е бил убеден, че вота е навременен, настоявал да се изчакат още 4 месеца, за да проличи още по-категорично провала на Кирчо. Накрая отстъпил и сега е в нокдаун, поне репутацията му е силно разклатена. Избирателите му няма лесно да забравят провала на вота на недоверие.
Бойко направи и втора грешка, която също ще затрудни бъдещето му – безапелационно призна френското предложение за уреждане на спора ни със Северна Македония. И така автоматично прие ролята на вероотстъпника, който поставя интересите на Евросъюза над защитата на Българската История.
Нещо се е случило в обкръжението му и той изглежда подведен и изоставен. Може би отново е попаднал под влиянието на джобния Конфуций Иван Кръстев (Конфуций го нарече самият Бойко). Във всеки случай, изглежда като не особено добре ориентиран – и вече е сигурно, че отсега нататък Времето ще работи срещу него.
И един конкретен факт подсказва, че го подвеждат – включително и за някои личности и събития, които вече са оценени справедливо и обективно. Бойко, докато командореше депутатите си да подкрепят предложението на Макрон, изрази и една категорична оценка за ролята на президента Желев, който навремето пръв и набързо призна Македония. Историята обаче гледа предпазливо на подобни възторжени оценки. А времето доказа, че всичките ни по-късни ядове със скопяни се дължат и на припряността на Желев тогава.
Кирчо получи около четири месеца, през които да продължава да колекционира провали – и най-вероятно ще съжалява, че вота на недоверие срещу кабинета му се провали. За него най-изгодно решение е да приеме и следва ролята на Загубеняка, която всъщност му е особено подходяща.
Сега за резултата от вота на недоверие – все пак, той е темата ни, макар че предисторията му да е далеч по-интересна.

Вота на недоверие мина

без особени проблеми. Ако здравият разум изобщо съществува в Кирчо, той трябва да е направо щастлив от този резултат. Измъква се от една авантюрра, която само ще доразкрие абсолютната му несъстоятелност. Сега ще може да се отдаде на комбинациите си – ако продължава да се схваща като някакъв фактор в българската политика, ще продължава да сънува, че съчинява някакви мърляви коалиции – с досегашната той до голяма степен прати в небитието „левите“ и „десните“ лакомници. Сега трябва да прелъсти партията на генерал Янев, който трябва да е десет пъти по-предпазлив, отколкото е досега, дори когато Кирчо върви по тротоара отсреща.
Другият генерал –  президента Радев, обезателно трябва да мине не през един, а два курса за изцеление. Той ще бъде палачът на Кирчо и трябва да бъде пределно трезв, докато подготвя екзекуцията му.
Съвсем скоро няма да има никакво значение какво говори Кирчо. Това пък ще разочарова руската посланичка Митрофанова – защото всеки път, когато Кирчо я споменава, русофилските среди у нас си хвърлят ушанките до небето – симпатизантите им видимо се увеличават.

***
Пиша този текст четири часа преди да се състои вота на недоверие. Какъвто е да е резултата от него, нищо съществено няма да се промени. И в двата случая, на онези, които трябва да духат супата, ще им се привиждат два гроба.
На скромните им паметници ще бъде изписан един и същи надпис: „Де да знам“. Това, струва ми се, е по-елегантен начин да кажеш на простолюдието да духа супата.

Коментар за Уикенд.

2 Коментара
  1. Petro казва

    Що не вземат сите арменци, начело с ей тоя тъпанар Кеворкян да ни управлявате, ще е благодарско за България дето ви спаси от кланетата някога! Боклук мръсен!

  2. Снежана Василева казва

    Можеш само да мечтаеш ако имаш поне половината от акъла на арменеца.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече