Кеворкян: Духане – на супата и изобщо (Показването е единствената цел на кирчовци)

Звездата на шоуто несъмнено беше Асен Василев – само с една фраза той си извоюва признанието по време на дебатите за вота на недоверие. Въпросната фраза – „Бедните да духат супата“ – им се видя цинично изстъпление на целомъдрените ни девици в политиката, обаче Асен нямаше вид на човек, който е изтървал тия думи – очевидно се беше нагласил да ги каже, както се беше нагласил и да се извини след това. Това е само началото – той постепенно ще разкрие неосветената си страна, мястото, където се крие истинската му същност.

Той не е обикновен/редови „кирчовец“. Напротив, всъщност,

всички кирчовци са „асенчовци“

– и най-вече самият ПростоКирчо. Асен уж се държи пухкаво, но това няма да продължава още дълго. Не се заблуждавайте от любовните погледи, които си хвърлят двамата – всъщност, те са в един непрекъснат режим на опипване с очи. Изгледайте запис от дебата и сами ще се убедите, че Асен доминира в тази връзка. ПростоКирчо се опитва да привлече вниманието като жестикулира
непрекъснато, най-често показва палец на всеки оратор/от неговите – сякаш вярва, че горкият му палец е направо печатът на Историята. Също така неизменно репликира ораторите от опозицията – изобщо, той се държи като централният персонаж в едно читалищно представление, временно менажирано от един друг самодеец – новият председател на Парламента, той пък годеник на началничката на премиерския кабинет.
Озадачен от игрите на Съдбата, годеникът дори не се усети, че изтърбушва парламентарния правилник – и вместо министрите да отговарят на въпроси на депутатите, които са ги избрали, още повече в процедура на вот на недоверие, дебатът се превърна в отчет на Министерския съвет – скучен и напълно ненужен, затова пък многочасов.
Когато Асен говори за духане, това не е никак случайно – той наистина мисли, че бедните трябва да духат – и то не само някаква супа, ами и самият Живот,

да го издухат по-далеч от себе си.

Той е един целеустремен тип, който от време на време си позволява истерични пропадания – поне две досега, но това не променя общата му нагласа. За разлика от него, Кирчо си е един вятърничав тип, един чешит, довеян като глухарче в политиката. Джон льо Каре има една остроумна фраза, сякаш специално измислена за нашия човек: „Той изобщо не беше чешит. Бе изцяло сборен образ на откраднати чешитлъци на други хора…“ Хубаво, нали?
И е заобиколен от особняци, подбрани лично от него. Вижте, каква несръчност струи от годеника на началничката на премиерския кабинет. Иванушка Дурачок и половина. Но София – тази, която протестира в подкрепа на кабинета – и него го харесва. Тя харесва вече всичко – харесва доминиращата роля на началничката на премиерския кабинет над премиера; харесва интимните им приключения; харесва и гламавата им защитна реакция – тя показва годежния си пръстен от Иванушка, премиерът пък показва жена си на протестния митинг в негова подкрепа. Осем хиляди двеста петдесет и четвърти епизод от някакъв малоумен сериал с Освалдо Риос или от тези, индийските, дето сега ги въртят следобед по кабеларките.
Показването е единствената цел на кирчовци, друга нямат. Сякаш са
15-секундни герои от телевизионен репортаж за закъсненията в градския транспорт, примерно – знаете колко вдъхновяващи са отговорите на анкетираните минувачи в тия репортажи. Кирчовци са същите, гледат да се намърдат пред телевизионните камери, колкото да стане ясно, че

във всичко са закъснели:

появяват се, без да могат да обяснят, защо се появяват, как така се появяват, дори още не знаят, кой ги е „появил“. За всеки случай славословят – с един късен, изветрял патос – „вожда“ си Кирчо (засега него). Не могат да повярват, какво се е случило с тях – това е проблемът, но те не разбират и това.
„Историята се пише в момента“ – казва Кирчо и изглежда напълно сигурен, че той е човекът, който дращи по страниците й. След тази експлозия на налудност, човек се пита случайно или умишлено са подбрани тия хора. Но както и да са подбрани, резултатът е един: България е изоставена на капризите на Ерис, богинята на късмета – това е окончателна присъда, не подлежи на обжалване. А ние никога не сме имали късмет, ние сме си идеалните кутсузлии на света.
Сега за резултата от вота на недоверие – все пак, той е темата ни, макар че предисторията му да е далеч по-интересна.

Вота не мина.

Както е ставало дума и друг път, Кирчо е особено обигран поне в едно отношение: пазарлъците. Той създаде в публиката убеждението, че пазаруването от ИТН („Има такъв народ”) не е било напълно успешно, привлечени бяха половината от нужните му отцепници. Това заблуди опонентите му – сполучливо театрализираха публичните прояви на ренегатите – и с това темата сякаш приключи. Киро успя да заблуди публиката, че играта на този етап е загубена и той вече мисли за алъш-вериша по времето, когато ще получи първия проучвателен мандат за нов кабинет в рамките на този Парламент. Реалността се оказа съвсем друга – още осем депутати го подкрепиха.
Провалът на вота е тежък удар за Бойко. Той и докрай не е бил убеден, че вота е навременен, настоявал да се изчакат още 4 месеца, за да проличи още по-категорично провала на Кирчо. Накрая отстъпил и сега е в нокдаун, поне репутацията му е силно разклатена. Избирателите му няма лесно да забравят провала на вота на недоверие.
Бойко направи и втора грешка, която също ще затрудни бъдещето му – безапелационно призна френското предложение за уреждане на спора ни със Северна Македония. И така автоматично прие ролята на вероотстъпника, който поставя интересите на Евросъюза над защитата на Българската История.
Нещо се е случило в обкръжението му и той изглежда подведен и изоставен. Може би отново е попаднал под влиянието на джобния Конфуций Иван Кръстев (Конфуций го нарече самият Бойко). Във всеки случай, изглежда като не особено добре ориентиран – и вече е сигурно, че отсега нататък Времето ще работи срещу него.
И един конкретен факт подсказва, че го подвеждат – включително и за някои личности и събития, които вече са оценени справедливо и обективно. Бойко, докато командореше депутатите си да подкрепят предложението на Макрон, изрази и една категорична оценка за ролята на президента Желев, който навремето пръв и набързо призна Македония. Историята обаче гледа предпазливо на подобни възторжени оценки. А времето доказа, че всичките ни по-късни ядове със скопяни се дължат и на припряността на Желев тогава.
Кирчо получи около четири месеца, през които да продължава да колекционира провали – и най-вероятно ще съжалява, че вота на недоверие срещу кабинета му се провали. За него най-изгодно решение е да приеме и следва ролята на Загубеняка, която всъщност му е особено подходяща.
Сега за резултата от вота на недоверие – все пак, той е темата ни, макар че предисторията му да е далеч по-интересна.

Вота на недоверие мина

без особени проблеми. Ако здравият разум изобщо съществува в Кирчо, той трябва да е направо щастлив от този резултат. Измъква се от една авантюрра, която само ще доразкрие абсолютната му несъстоятелност. Сега ще може да се отдаде на комбинациите си – ако продължава да се схваща като някакъв фактор в българската политика, ще продължава да сънува, че съчинява някакви мърляви коалиции – с досегашната той до голяма степен прати в небитието „левите“ и „десните“ лакомници. Сега трябва да прелъсти партията на генерал Янев, който трябва да е десет пъти по-предпазлив, отколкото е досега, дори когато Кирчо върви по тротоара отсреща.
Другият генерал –  президента Радев, обезателно трябва да мине не през един, а два курса за изцеление. Той ще бъде палачът на Кирчо и трябва да бъде пределно трезв, докато подготвя екзекуцията му.
Съвсем скоро няма да има никакво значение какво говори Кирчо. Това пък ще разочарова руската посланичка Митрофанова – защото всеки път, когато Кирчо я споменава, русофилските среди у нас си хвърлят ушанките до небето – симпатизантите им видимо се увеличават.

***
Пиша този текст четири часа преди да се състои вота на недоверие. Какъвто е да е резултата от него, нищо съществено няма да се промени. И в двата случая, на онези, които трябва да духат супата, ще им се привиждат два гроба.
На скромните им паметници ще бъде изписан един и същи надпис: „Де да знам“. Това, струва ми се, е по-елегантен начин да кажеш на простолюдието да духа супата.

Коментар за Уикенд.