Всеки втори бродяга има джиесем и ползва различни интернет платформи
Столичната Централна гара е като втори роден дом за българите, останали по една или друга причина без покрив над главите си. Около сто бродяги всяка вечер се „паркират” по седалките на чакалнята и нощуват до зори. Повечето от тях са стари познайници на работниците от жепето, защото години наред оцеляват по столовете, макар че това не се харесва на пътниците, писа „Уикенд“.
Гаврошовците общуват по между си много добре, разказват интересни истории от личния си живот, просят от цигари до дребни левчета, а често пъти са и солидно почерпени. Мърляви и рошави, с мръсни сакове и огромни пазарски чанти, те привличат вниманието и на чужденците, които ги вземат за някакъв вид атракция.
Колкото и странно да звучи, бездомниците от Централна гара имат свои „бригадири”, който познават нощуващите и дори определят кой на коя пейка да придремва. Има и граждани, които тотално не са в час – като тричленното семейство на Албена, което редовно преспива на гарата.
Младата жени има видими психически проблеми и често е настроена враждебно към всички преминаващи край нея. Крещи, кълне, псува, обижда и дори плюе по непознати пътници, случайно озовали в близост до роднините й. Влиза в конфликт и с другарите си по съдба, защото едва ли оценява какво върши. Момичето се съблича и облича, когато се сети. Същото правят майката и брата. Кирливите пуловери се превръщат във възглавници, а якетата – в удобна завивка.
Край тях се навъртат и други скитници. Немалка част са неадекватни, други влачат двулитрови бутилки бира, за да спят по-спокойно, след като се почерпят. Цялото богатство на семейството се състои от три-четири пазарски торби, препълнени с вестници и мърляви парцали. Никой не ги чете, но упорито ги мъкнат със себе си като някаква ценни вещи.
„От служителите на гарата се проявява разбиране към бездомниците. Това е вид човещина. Никой не е сигурен какво ще му поднесе живота и дали няма да се озове на улицата. Бездомни има навсякъде по света. Нашите не се отличават от чужденците. Доколкото зная, на спящите по столовете им е било предлагано да бъдат настанени в кризисен център в София, отказали са. Предпочитат да запазят свободата си и да ходят където сърцето им пожелае. Вероятно психиката им е така устроена. Не искат да бъдат някъде, за да не носят отговорности, да не плащат сметки и да бъдат волни като птиците.
В чакалнята се срещата всякакви типажи. Събличат се, преобличат се, играят карти, спят. Интересното е, че няма бездомник без телефон и интернет. Общуват с близките си с жива връзка, разказват къде се намират, какво са взели за храна, какъв е бил денят им, кого са срещнали и т.н. Ползват и различните видове интернет платформи. Зареждат мобилните си апарати по кафетата и баничарниците. Никой не им отказва тази услуга, защото от Космоса си личи, че здраво са го закъсали. Но пък едва ли някой се пита от къде намират средства да плащат месечния си абонамент като нямат никаква работа.
През деня изчезват в различни посоки. Будят се около 8 сутринта. Тогава явно им става шумно и предпочитат да раздвижат в търсене на комат хляб и хорско състрадание. Вечер прииждат към 21 часа. Централна гара работи непрекъснато, топло е, чисто е, има кафе автомати, тоалетни, чешми – с една дума удобна е като място за оцеляване”, разказва пред репортер на „Уикенд” Ангел Милошев, дългогодишен служител в жепето.
От думите му става ясно, че първият бездомен се появил в чакалнята след идването на демокрацията. По времето на Тодор Живков скитничеството било регламентирано и забранено от закона. Всеки, пръкнал се на територията на републиката ни, трябвало да ходи на училище, да работи и да живее според стандартите, регламентирани от социалистическата власт. Отцепниците са пращани в трудови лагери и подлагани на различни изтезания и унижения. Поради тази причина нямало и безработни. След промените палачинката се обърнала. Всеки можел да прави каквото си иска, в това число и да не бачка, стига да намери някакъв начин за съществуването си.
Но почнали фалитите на предприятията. Хората за първи път се сблъскали с безработица, фалити, имотни измами, неизплатени заплати, празни рафтове по магазините, раздаване на талони за продукти от първа необходимост и още куп други неща. В един момент Централна гара се заключвала преди полунощ. Оказало се недобро решение в битката с бездомниците. След няколко месеца била отново отворена.
„През 90-те години край нея се навъртаха циганчета, които се друсаха с лепило, возеха по ескалаторите и просеха пари. В един момент изчезнаха, сякаш някой ги отвя с магическата пръчка на Хари Потър. На тяхно място застъпиха жени с леко поведение. Срещаха се предимно в подлезите около гарата. Правеха шпалир за мераклиите. Казват, че търговията с плът процъфтявала. Имало дори изоставен вагон, който служел за любовна дупка на загорелите за ласки.
Престъпността също не беше малка. Джебчиите не пропускаха шанс да пуснат ръчичка в чантите на разсеяните пътници, защото тогава нямаше камери. Официално не се следеше кой какви ги върши. Сега също има кражби, но далеч по-малко, защото пътниците намаляха, кафетата на втория етаж са затворени от години, достъп до там няма. С времето нещата се промениха. Чакалнята се превърна в обществена спалня за бездомници, които няма къде да отидат или поне така се оправдават”, коментира Катя Захариева.
Псуващата Албена й семейството й далеч не са единствените „атракции” на гарата. Всеки втори бедстващ има интригуваща история – скандал с лоши роднини, тежък развод, неблагодарни деца, усещане за несправедливост, безпътица и липса на желание да се социализира. Някои работели от време на време като хамали, други – в строителството, трети просто ровели в кофите за боклук, четвърти преживявали с купените кафета и банички от забързани пътници.
Илия разказва, че е пенсиониран от военните във Враца. След промените дошъл в София, за да дири по-хубав живот. Не му провървяло и стигнал до кофите. След като гаси поредната цигара на входа на гарата, отбелязва, че е щастлив от циганското лято, което продължавало необичайно дълго. Обяснява, че може да говори много и на различни теми, защото освен военен бил и от сферата на МВР, само че екипът ни трябвало да му даде някой лев. Така правели в Америка. На въпрос на репортера ни: „Колко лева биха му трябвали, за да чуем житейската му история?! Получаваме краткия отговор: „10-15 или колкото имате в джоба си. В днешно време хората носят по 20 лева в себе си”. Следва пазарлък, дали първо да получи парите и после да чуем вълнуващата история или да разкаже за себе си и да заработи сумата, но вместо да стиснем ръце, човекът решава, че трябва да си купи бира. Въпрос на приоритети…
