Спомени от соц-а: Как живяхме преди 10 ноември 1989г.

Kак живяхме преди 10 ноември 1989 година и по-добре или по-зле живеем днес от времето на развития социализъм?

За този въпрос всеки си има свой собствен отговор.
Ще започнем с цените на основни хранителни стоки, дрехи, обувки и битова потребителска техника. Като задължително трябва да отбележим, че за разлика от днес, преди 1989 год. в страната ни има хроничен дефицит на много потребителски стоки. Характерни са списъците с чакащи реда си хора да се сдобият с телевизор и друга битова техника. Известен от онова време е и израза „пуснали са маслини, кафе, луканка“ и т.н.  Дали, чрез чакане на километрични опашки пред магазина или с използването на връзки, населението в повечето случаи успява да намери начин да се сдобие с желаната от него стока, въпреки недостига в търговската мрежа. Бленувани за народа остават и стоките в корекомите, чийто достъп до тях е изключително ограничен за обикновения социалистически труженик.
 

Ето какво показват числата на сухата статистика и нека всеки сам намери отговора за себе си.

През 1989 година средната заплата у нас е 274 лв.

Според данните на НСИ преди 24 години българинът е изяждал двойно повече хляб, месо, яйца, плодове и зеленчуци. Потреблението на мляко днес е паднало почти 10 пъти!
1 килограм от хляб “Добруджа” струва 26 стотинки. Така с една средна заплата от това време са можели да се купят точно 1055 килограма хляб. А типовият използван масово за храна на прасетата е 13 ст. Най-консумираният “Бял хляб” е 32 стотинки, а ръженият 250g – 8 стотинки.
1литър прясно мляко – 30 стотинки ;  500g кисело мляко произведено от краве мляко – 23 ст. Кисело мляко смес от краве и овче мляко – 37 ст.
1kg сирене: от краве мляко – 2,30 лева, от овче мляко – 3,30 лева. Кашкавал Витоша (от краве мляко) – 4 лв., кашкавал Балкански (от овче мляко) – 5 лв.; 125g масло от краве мляко – 0,50 лева. 
Баничка със сирене – 10 стотинки.; Цена на вафла– Обикновена вафла 5 стотинки, локумена вафла 5 стотинки, шоколадова вафла 8 стотинки, вафла “Морени” 75g – 15 стотинки.
Сладолед от краве мляко и сметана – 20 стотинки.;
100g. български шоколад с нарисувана на опаковката крава – 0,70 лева.
Какао се отглежда само в Западна Африка, като собственици на плантациите са западни корпорации. Съответно по линия на СИВ не е било възможно България да внесе какао или шоколади. В корекомите на пазарни цени шоколади са се продавали по всяко време.
 Кутия шоколадови бонбони „Финни Млечни“ – 1,40 лева. ; бонбони „Черноморец“ – 1 лев.; Кутия локум – 20 стотинки.; Цена на дъвка – Восъчна дъвка „Бисер“ (кутия с 6 дражета, българско производство) – 4 стотинки. Вносна дъвка от каучук, един брой – 10 ст.
  Цени на безалкохолни напитки:
Цена на боза – чаша боза (200ml), произведена със захар – 4 ст., чаша боза (300ml) – 6 ст., чаша боза (500ml) – 8 ст.
Лимонада 330ml (газирана напитка с оцветител и аромат на лимон)
– 5 стотинки.
Оранжада 330ml (газирана напитка с портокалов сироп)– 9 стотинки.
Минерална вода – Газирана минерална вода, най-често от Горна Баня или Хисаря – 8 ст.
 Швепс 330ml (Schweppes)- 15 стотинки.

Кока Кола 330ml (Coca Cola)-15 стотинки.
При социализма Кока-Кола почти не се е намирала по магазините. През 1970-те с не голям успех се продават напитките „Алтай“ и „Етър“, с цвят на Coca-Cola и неудачен имитат на вкуса на Кока-Кола. Schweppes ® преди 1989 е имало редовно по магазините, защото България в средата на 1970-те купува лиценз за производство.
Цена на бутилка бира: Светло пиво 1/2 литър до 1988 год. – 26 ст. 1989 год. – 32 стотинки. Една средна работна заплата през последната година от управлението на Тодор Живков, стига точно за 980 бири.
Цена на яйце от кокошка: от 8 ст. до 10 стотинки.
Цена на маслини – 1kg маслини – 60 стотинки. Маслини не винаги има в търговската мрежа.
Цена на лютеница
Бурканче лютеница, произведена от български чушки, домати, слънчогледово олио и подправки – 53 стотинки. При социализма лютеницата се произвежда в два варианта:
– С рисунка върху етикета на момиче, държащо в ръка намазана филия и умазани с лютеница бузи, с мек вкус на сладки чушки.
– С рисунка върху етикета на хоро, с леко лютив вкус.
Цена на рибата: 
1kg риба Цаца (Копърка) – 60 стотинки.; 1kg риба Скумрия-1,60 лева.; 1kg риба Сафрид-
1,40 лева.; 1kg риба Мерлуза-1,20 лева. 
По времето на социализма у нас съществува голямото в световен мащаб предприятие „Морски и океански риболов“, а в Бургас се намира най-големия рибоконсервен комбинат в Европа „Славянка“.
Преди 1989 г. ДСО ”Родопа” е единствената държавна фирма осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът има клонове във всеки окръжен град, както и много цехове пръснати в различни кътчета на страната. Производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски и карловски луканки, шпекови салами и свински филета, за които по празниците се извиват километрични опашки. Тогава хубавите луканки, суджук на подкови и някои видове колбаси, са дефицитна стока, която се появява в търговската мрежа от време на време. Най-масовите т.н.малотрайни основни марки са салам „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”, кренвирши, сарфалади, дебърцини и др. Колбасите от най-ниския ценови клас народът им дава името „Кучешка радост”. За деликатес се считат филе “Елена”, салам „България” – класически луканков салам, „Амбарица”, Деликатесният”, луканковия „Мусалла“, „Пражка шунка“ от бут, лебервурстът и др. Вкусът и качеството на колбасите ни тогава кара поетът Орлин Орлинов да възпее бившия социалистически монополист ”Родопа” в грандиозна поема, която завършва с високопатриотичния въпрос „Такива салами да има в Маями?“
Свинско месо:  Цена на 1kg свинско с кости (котлет)-2,60 лева.
Цена на 1kg свинско шол -4,50 лева.
Цена на 1kg свинско бон филе – 7 лева.
Цена на 1kg луканка – 6 лева.
Ценообразуването на храните при социализма, зависи от разходите за производството им. Например цената на рибните продукти, е значително по-ниска, от продуктите от свинско месо, защото рибата не изисква специално отглеждане.  Цената на обезмаслено мляко и млечни продукти с ниско съдържание на мазнини, както и цената на типов или ръжен хляб, също е по-ниска, поради по-ниските разходи при производството на тези продукти.
Цени на плодове и зеленчуци:
Цените на плодовете и зеленчуците тогава, в зависимост от сезона и в зависимост от това дали са местно производство или са вносни, варират до 200%. През 1960-те и 1970-те България заема първо място в Европа по производство и износ на домати на глава от населението. 
1kg български кръгли домати за салата със срок на годност 48 часа – 20 стотинки. Продълговати домати за готвене и консерви – 12 стотинки. 
Цена на грозде: 1kg българско грозде – 30 ст.; Цена на диня – 1kg диня – 5 стотинки.   

Цена на банани
1kg банани – 1,20 лева по празници (най-вече за Нова година) – с чакане на опашки и ограничения за кг. В останалото време в т.нар. „Показен магазин“ – цена 2 лв. – без чакане на опашки. 
Цена на портокали – 1kg портокали – 90 стотинки. Също дефицитна стока.
Притиснати от надпреварата във въоръжаването, характерно за Студената Война, СССР и Източно Европейските им сателити развиват с най-висок приоритет тежката промишленост и военната индустрия.

Леката промишленост и производството на стоки за потребление: дрехи, обувки, мебели, леки коли, потребителска техника остават на заден план. Югославия, Турция и Гърция развиват приоритетно лека промишленост, с което се създава убеждението, че всичко което е капиталистическо е много по- добро и качествено от нашенското.
Цени на облекло, обувки и битова техника произведени у нас:
Джинси (дънки) италианско производство:– 22 US$ в кореком, на черния пазар – 60-70 лева.
Цена на мъжка риза: 7 лева.
Цена на чифт обувки: 20 лева. 
Цена на автоматична перална машина: 500 лева.
Цена на хладилник: 300 лева.
Цена на цветен телевизор: 1000 лева.
Цената за детско облекло и обувки при социализма е два до три пъти по-ниска, от тази за възрастни. По-голямата част от населението през епохата на социализма, обяснява ниските цени на облеклото и обувките за деца, с по-малкото материал, необходим за изработването им.

Разходите за животоподдържащите храна, вода, отопление, електричество, се покриват с около 50% от заплатите тогава. Останалите 50% се разпределят за дрехи и почивка през отпуската, спестявания за мебели, стерео уредба, видеомагнетофон, цветен телевизор, лека кола и пр.

След втората световна война в страната ни започва най-масовият миграционен процес в следосвобожденската история на страната ни. Преди девети септември аграрният характер на България се проявява и във високият дял на селското население – 77% през 1939 г. Последвалата мащабна индустриализация по съветски икономически модел допринася за ускоряването процеса на урбанизация, което постепенно и трайно довежда до обезлюдяването на българското село. В началото на 70-те превес започва да има градското население като с всяка изминала година процента на градското население спрямо селското се увеличава. Това довежда до остър жилищен проблем в големите градове на страната.

Поради тази причина жилищното строителство при социализма е ориентирано на максимално кратките срокове за построяване и ниската цена, с цел възможно по-голяма част от населението, в кратки срокове да се сдобие със собствено жилище. Характерно за първите застроени социалистически комплекси в България (50-те години на миналия век) е правилната планировка на пространството, зелените площи в междублоковите пространства и сравнително ниското предимно тухлено строителство на блоковете. 

От началото на 60-те години, поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите градове. Създадена е и стройна схема на планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.нар. РУМ-ове, Битови комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т.н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси построени основно от стоманобетонни елементи (панели) – произведени предварително в специално промишлено предприятие – Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989 строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено, като са завършени основно онези, които са започнати като строеж преди 1989. 

Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава, са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“. Трудовият народ започва да нарича жилищните райони изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете  “градски спални”. Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от обитавалите тези жилища преди 1989 год. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно, едва след 1990 год. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв за тристаен апартамент.

Поколението започнали работа след края на Втората Световна Война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София, без кредит. До към края на 1960-те покупко-продажба на недвижимо имущество е свободна.  През 1969 год. средна месечна заплата (по данни на НСИ) е съставлявала 117,17 лева, а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лева, т.е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те, според комунистическото законодателство, притежаването на повече от един апартамент, носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който държавата определи.

От началото на 1970-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажба на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувача и на каква цена ще купи недвижимия имот.  Всеки който желае да се сдобие с жилище след 1970-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище, с държавен кредит за 20 години (ново строителство), на цена дотирана от държавата. Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 год. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария: Цена на едностаен (панелен) апартамент в София е 9001 лева, при отпускане на държавен жилищен кредит от ДСК, с лихви по-малки от инфлацията. Цена на двустаен апартамент в столицата – 14 304 лева. Цена на тристаен апартамент – 20 000 лева. Алтернатива за сдобиване с жилище без чакане на опашка съществува и при социализма, но на пазарни цени, без дотации от държавата: Цена на едностаен апартамент – 10 000 US$ (30.000 – 40.000 лева по черен курс, т.е. конвертируем курс на долара). Според някои неофициални източници, средата на 1980-те, един тристаен апартамент в центъра на София, се е продавал нелегално за 40 000 – 50 000 лева.

 По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство имат право да притежават един апартамент до 120 кв.м. в окръжен град и една вила. Хора на изкуството или науката имат право допълнотелно на кабинет към апартамента на площ до 20 кв.м. С цел да придобият нов апартамент, при условие че вече имат един, хората или са се развеждали (по-рядко) или са прехвърляли (най-често) вече съществуващия апартамент на своите деца.
Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната.Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

След 9 септември 1944 г., повечето домакинства в НРБ се отопляват с дърва и въглища. В някои кооперации, строени през 1950-те, е било изградено локално парно отопление, в което  също се използват дърва и въглища. От началото на 1960-те до средата на 70-те много домакинства преминават на отопление с нафтови печки. След първата петролна криза 1973 год., в България продължава да се продава нафта за отопление на същите цени, но се преустановява производството и продажбата на нафтови печки, чиято цена на старо поради липсата им нараства. В края на 1960-те започват строежи на ТЕЦ, които захранват с топла вода и отопление по-голямата част от жилищата в столицата и големите градове. Между 1970 и 1990 год. повечето домакинства се отопляват с централно парно отопление. 

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент, при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището.Цената на 1mі вода за домакинствата е в порядъка на 15 ст., а телефонният разговор независимо от продължителността му струва0,014 лв. от домашен телефон  – 0,02 лв. от уличен автомат. Домашният телефон дори и към края на 80-те все още е лукс за голяма част от домакинствата в страната и затова изпращането на писма из страната, което струва 2 ст. е в пълна сила.