Андрей Луканов посегнал да бие Елка Константинова, казала му, че оглавява банда убийци

• „Налетя ми в парламента, бях казала, че е начело на банда убийци”, разказваше приживе легендарната седесарка
• „Мръсницо, няма да ми говориш така!”, крещял комунистът на радикалдемократката с ръка над главата й
• През 60-те искали да го изключват от университета – размазал с крошета партийния секретар Робърт Василев

Починалата през януари Елка Константинова страдаше от деменция в последните години от живота си, но дори алцхаймерът не успяваше да изтрие от паметта й най-страшния й политически спомен – вдигнатия над лицето й юмрук на Андрей Луканов. Потомственият комунист налетял да бие легендарната седесарка в зората на демокрацията – на заседание на парламента. Провокиран от думи на литераторката, руският възпитаник замахнал с ръка да я удари и само по чудо не се проляла кръв. Той още от младини си имал навика да пуска юмруци в конфликти ситуации.

„Бях казала, че е начело на банда убийци. Толкова му беше акълът, че замахна да ме фрасне. Инстинктивно се дръпнах и избегнах удара. Иван Костов след това ме руга, че не съм се оставила да ме удари, та да може сетне СДС да направи скандал. Ако ме беше докоснал, всички вестници щяха да отразят случая на първа страница. Луканов си е по природа невъзпитан и груб. Предизвиках го, изскочих на трибуната на Народното събрание и заявих какво мисля за него. Изричайки това, изведнъж видях, че ръката му е над главата ми. Рече ми: „Мръсницо, няма да ми говориш така!”. „Ще ви говоря, защото вие не сте човешка личност. Човешката личност уважава човека!”, отвърнах. След време двамата имахме дълъг разговор. Извиках го в кабинета си, вече бях министър на културата. Казах му, че съм го наблюдавала и внимателно чета всеки написан от него ред, че като на литератор ми е интересна особата му. „Откажете се от политиката! Не ви бива за това!”, посъветва ме той. Заявих, че няма да го послушам и че политиката в сферата на културата е мой дълг. Тогава Луканов ме намрази”, разказваше ни приживе председателката на Радикалдемократическата партия.

Андрей Карлович е роден на 26 септември 1938 г. в Москва. В България семейството му се завърнало, когато бил на 6. През 50-те тийнейджърът се обучавал в Първа езикова гимназия, където се преподавало на руски. Там негов съученик бил Цветан Тодоров – световноизвестен философ, емигрирал впоследствие в Париж. „Андрей говореше 3 езика – руски, английски и френски. Преди гимназията е бил в английски колеж. В разговорите, които водехме, той се показваше съвсем либерален. Беше интелигентно и сърдечно момче”, споделял е прочутият наш сънародник, за когото Франция бе втора родина.

През 60-те години на миналия век Луканов учи висше в Московския институт за международни отношения. Оттам едва не го изключват заради ожесточен конфликт с негов състудент – Роберт Василев, секретарят на партийната организация на българската група във ВУЗ-а. Кавгата между двамата прераства във физически сблъсък с много пролята кръв. Боят е яростен – с крошета, шамари и ритници, а победител излиза Андрей.

Пребитият студент е роднина на големците от партийната върхушка Вера Начева и Димо Дичев. Последните настояват Луканов да бъде изключен от института и да не му се дава право да продължи образованието си. Това, разбира се, няма как да се случи. По това време бащата на Андрей Карлович – Карло, е министър на външните работи и не позволява санкция спрямо сина му.

В Москва бъдещият премиер на България намира любовта. Съпругата му Лили Герасимова е негова състудентка. От нея са синът му Карло и дъщерята Ани. За госпожа Герасимова години наред се твърдеше, че въртяла в съдружие с актрисата Анета Сотирова луксозния софийски ресторант „Гара за двама”, но истината е по-различна – ортак на звездата от екрана всъщност била Емилия Гергинова, племенница на съпругата на експремиера.

Политическата кариера на Луканов стартира във Външно министерство през 1963 г. Още с назначаването си там той вдига бунт срещу тогавашния дипломат №1 Иван Башев. Андрей Карлович негодува, задето бащата на поетесата Миряна Башева задължава младите кадри във ведомството да държат общ изпит по български език, история и география. Бъдещият премиер бойкотира препитването, като си служи с тежък идеологически довод. „Подобен изпит показва неуважение към съветската образователна система. Аз съм завършил най-престижния дипломатически институт!”, изрепчва се той на началника си.

В МВнР изкарва 3 години. После отива в министерството на външната търговия, където през 1972-ра става зам.-министър. Тогава е само на 34 г. До 1989-а е вицепремиер в правителствата на Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов. Междувременно оглавява и министерството на външноикономическите връзки. В Политбюро пък влиза през 1977 г.

През 1976-а министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов получава секретно писмо от централата на КГБ. В пристигналия от Москва документ е отбелязано, че Луканов и брат му Александър Атанасов (навремето дипломат в Нигерия – б. р.) тайно от СССР се срещат с резиденти на ЦРУ в страни от Третия свят. „Братушките” подозират, че Карлович и родственикът му играят двойна игра и сътрудничат на вражеското американско разузнаване.

„Беше ми наредено да извикам брата на Луканов и да му искам обяснение. Да разследвам случая и ако се открие закононарушение, да направя предложение Андрей и Александър да бъдат съдени. Видях се с брата на Луканов. Разказах му всичко. Спестих само това, че е наредено да бъдат освободени от постовете им и дадени на съд, ако са виновни. Той се разплака. Обясни, че с резидент на ЦРУ са се срещали само на някакъв прием в Нигерия. Отидох при Мирчо Спасов (зам. шеф на МВР – б. р.) и го информирах. След време ми се обади Андрей. Каза, че майка му ме кани у тях на почерпка в знак на благодарност”, разправял е бившият заместник-министър на външните работи Живко Попов.

На Тодор Живков Андрей Луканов така и не успява да стане любимец. Първият партиен и държавен ръководител му се дразни, задето редовно закъснява за заседания. „Живков беше изключително точен и държеше на това. Ето защо всички около него бяхме усвоили този добър навик. Единствено изключение правеше Луканов, който често пристигаше в последния момент или едва успяваше да хване началото”, свидетелствал е ген. Милушев – шефът на УБО.

Тато не харесвал и склонността на Карлович да се ровичка в документите на министри и членове на Политбюро. Когато отидел на среща при някой големец, Андрей първо сядал да си поприказва със секретарката му, а през това време успявал да надникне и във всички папки на бюрото й.
Има и друга версия за антипатията на Живков към руския възпитаник – флирт на Луканов с Людмила Живкова. В секретен документ, заведен в архивите на ДС е описано, че амбициозният комунистически кадър е предлагал брак на първата дама на НРБ. Бившият шеф на митичния Шести отдел на Шесто управление Димитър Иванов лично е чел за офертата на Карлович към Червената принцеса в тайните папки и разказва за това в своя мемоарна книга.

Андрей поискал ръката на Людмила след развода с първия й мъж инж. Любомир Стойчев. Тогава Татовата дъщеря вече била влюбена в Иван Славков и не се съгласила да пристане на Луканов. Така ухажорът кариерист се разминал с надеждата да стане член на най-силната българска фамилия.

Странното в случая е, че по времето, когато предлагал брак на Живкова, роденият в Москва политик вече си имал законна половинка – съпругата му Лилия Герасимова. Вероятно обаче е бил готов да жертва любовта си в името на това да се сроди с генералния секретар на ЦК на БКП.
Не е тайна, че Първия винаги се е ядосвал, когато около свидната му щерка се навъртали партийни кадри с нездрави намерения. Жертва на тази мнителност години по-късно станал и Александър Лилов. До началото на 80-те Стратега бил вторият по важност човек в БКП, но Живков го натирил от поста му, защото имало упорити слухове за негова интимна връзка с Людмила.

Според цитирания по-горе зам.-министър на външните работи Живко Попов Луканов бил „невероятен егоист и фукльо със самочувствие на аристократ”. И голям двуличник. Подмолен Андрей Карлович бил с повечето хора, които минавали за негови близки. За съратника си и свой състудент Петър Младенов казвал, че е непоправим алкохолик, а в по-ново време – през 90-те, наричал лидера на БСП Жан Виденов „глупав политически сектант”.  
Двуличието си Луканов проявявал и към Огнян Дойнов. До средата на 80-те двамата били първи приятели, а после отношенията им се влошили рязко.

По идея на Дойнов – министър и вицепремиер, в годините на развития социализъм в Радомир бил вдигнат Завод за тежко машиностроене. По замисъл комбинатът трябвало да се управлява от японската фирма „Кобе стил”. Луканов обаче внушил на съветското правителство, че чрез модерния промишлен комплекс се демонстрира явно пренебрежение към социалистическото машиностроене. В резултат на тази интрига кремълското ръководство настояло партньорството с японците тутакси да бъде прекратено.

В зората на демокрацията, през 1990-а, Андрей Карлович стана премиер, но не се задържа дълго начело на изпълнителната власт. Управлението му продължи по-малко от година – време, за което икономиката ни бе докарана до фалит. Правителството на Луканов обяви мораториум по плащанията на външния ни дълг и въведе купонна система, стигна се до дефицит на стоки и инфлация.

През 1992 г. главният прокурор Иван Татарчев поиска имунитета на вече бившия министър-председател и го тикна в ареста. Зад решетките Андрей остана половин година по обвинение, че е раздавал помощи на развиващи се страни. В затвора се разбра, че страда от злокачествена лимфолевкоза, язва, болести на жлъчката, черния дроб и очите. Също и от високо кръвно. В началото на декември 1992 г. дори му се наложи да лежи в интензивното отделение на ВМА заради сърдечна криза. „С влошено здраве го държаха в килия на последния етаж с постоянно включена лампа”, възмутен е синът на Луканов – Карло.  

Обвиненията срещу мастития комунист не влязоха в съда. Нещо повече – бившият премиер дори спя да осъди България в Страсбург за страданията си. Международният трибунал за правата на човека реши, че Андрей Карлович е бил арестуван неправомерно и държавата му дължи обезщетение. Реабилитацията обаче се случи чак след смъртта му. Луканов бе разстрелян с няколко куршума пред дома си на ул. „Латинка” на 2 октомври 1996-а.