Опитват се да подчинят безусловно българското правосъдие и специално прокуратурата на
След новата порция санкции по закона „Магнитски“, поведението на нашите политически главанаци е наистина трагикомично. И това е последица от лекомислието, с което те се нагърбват с непосилни за тях задължения. Казано лаконично – тяхното си е световъртеж от изтощително лазене пред поредния опекун.
А най-нелепото е, че някои от тях се държат така, сякаш имат нотариален акт за отношенията ни с Америка. И пет пари не дават, че изобщо не познават духовните й постижения, които, всъщност, са в основата на нейното величие. Макар че не знам как биха реагирали великите й писатели на правен урод като закона „Магнитски“. Биха ли го нарекли израз на юридическа полицейщина?
Биха ли го сравнили с крайностите на „Маккартизма“?
Трябва да бъдем безпристрастни, когато разсъждаваме над тия въпроси – а не е и редно да преценяваме вината или невинността на хората, санкционирани по „Магнитски“. Това е работа на българския съд. Така би трябвало да разсъждават и тукашните апологети на въпросните санкции. Те обаче си остават встрастени в тях. Юридическите аргументи за тях са без значение – защото, колкото и това да е абсурдно, те преследват съвсем друга цел, която няма нищо общо с кухите им декларации за някаква „съдебна реформа“.
И тя е ясна: да подчинят безусловно българското правосъдие и специално прокуратурата на амбициите на един галеник, от когото дори неговият Създател Иван Костов се отврати и отрече – именно защото се стреми да създаде правосъдна система за своите нужди. Иво Прокопиев. Това негово намерение е повече от осъдително, но някак не дразни обществото – сякаш и то вече окончателно е подвластно на желанието за мъст, без оглед на обстоятелствата, сякаш няма нищо против правосъдието да бъде унижавано и разтерзавано, докато бъде превърнато в пленник на нечии лични амбиции.
Този човек иска да подчини всичко на собственият си интерес, упоритостта, с която се домогва до това вече
подсказва за някаква пагубна обсебеност.
Той, със сигурност, е един от онези, които претендират, че притежават специални пълномощия за отношенията ни, понякога доста неясни, с Америка. Има основания да се изживява по този маниакален начин – глезен е от години с щедри дарения от фондация „Америка за България“. Макар че изобщо не може да бъде схваната логиката на тази натрапчива идилия, поне в онази нейна част, която е видима. Получава милиони от Фондацията – в замяна на което издържа издания, ползата от които е повече от нищожна. Вече сякаш тъкмо чуждестранните фондации се нуждаят от настойничество, за да се ориентират поне малко по-добре в тукашните подмоли.
Напълно е възможно Прокопиев да бъде даряван и за други услуги, но никой не се занимава с това. С днешна дата е ясно поне едно: той подготви условията, при които „Магнитски“ се опитва днес да дезавуира българския Основен Закон – колкото и нелепо да е това. Постигна го със системна атака срещу българската прокуратура и, в крайна сметка, окончателно подкопа доверието изобщо в българското правосъдие. При това, никога досега американските му донори не са се занимавали с неговите лични перипетии със Закона, никога не са се интересували от основателността на претенциите и дори обвиненията към него – независимо, че е упрекван за едно или друго в продължение вече на почти две десетилетия. Той си остава „светец“ за донорите си – разбира се, така те оправдават и собствените си харчове по него, а и
осъществяването изобщо на „Плана Прокопиев“.
Каква ирония – мислел ли е изобщо Костов, когато е подхвърлял приватизационните лакомства на разградското си отроче, че то ще достигне такива висоти.
Ами другите политически цървули, които Отрочето води за носа от години? Трябва да признаем, че само ДПС остана извън схемите му. Заради което – и това е един от най-големите шедьоври на американската несръчност, проявявана тук – посланик Байърли преди години (ноември 2007-а) се усъмни от телевизионния екран в правото на ДПС да съществува.
И, както вече по правило се оказва, довереникът на Америка е завършен отцеругател, плевел от предано на Живков семейство, нужният човек – откъдето и да го погледнеш. Поредното овчарче Калитко на налудната българска демокрация. Впрочем, друг подобен бодил – и то болшевишки, е прословутият Христо Реформата.
Слабостта на американските донори към такива особи е пословична. Те в повечето случаи и до края не се досещат, кой има водещата роля – някаква местна кокошчица, примерно, или гордият белоглав орел.
Майната й на такава демокрация – биха казали истинските страдалци-антикомунисти – майната й, щом и Прокопито е антикомунист. Майната му и на правосъдието – би казал всеки, който поне веднъж е прочел Българската Конституция. И ще бъде сто пъти прав, щом тя е заложник на врътките на разни прокопита. Всъщност,
американските ортаци на Прокопиев са негови „проксита“
– те да си берат срама. Обаче да пренебрегват и позорят Конституцията на една, все още, поне формално, суверенна държава – е, тази любезност трябва да отвори очите и на най-гламавия нашенец.
Искрените, „системни“ американофили трябваше да бъдат заобиколени – и това се случи. Как да се чувстват тия хора, освен да бъдат омерзени, когато трябва да слушат фалшивите опявания на хора като Елена Поптодорова или Соломон Паси? Америка тук не случи на лоби, това е факт от дълги години насам. Тя разполага само с едни нелепи плямпала – и с бездарни властници, които не се срамуват, че изглеждат като представители на някаква колониална администрация. Толкова са им силиците. Отъркване и лазене пред покровителите – това е тяхната рецепта за оцеляване.
Има вече едно великолепно свидетелство в това отношение – онази сценка, когато ПростоКирчо заклещи за няколко секунди президента Байдън в един коридор – а след това брутално мистифицира това мимолетно рандеву.
Можете да си представете, на какъв натиск са подлагани американците, за да има български списъци по закона „Магнитски“. Пак се повтаря онази мръсотия, когато тъкмо българин създаде „българската следа“ в покушението срещу папа Йоан Павел Втори. Свидетелството на генерала от ЦРУ Мелвин Гудман е повече от категорично.
Сега обаче се случва нещо още по-позорно – почти всички партии се готвят вкупом да погазят Конституцията, като дадат предимство на някакъв чуждоземен закон. Оклеветяването е най-мрачния момент в тия санкции, то е и техният основен двигател. Но не го отчитаме, защото вече сме свикнали и с тази отвратителна слабост на политическия ни „елит“.
Мнозина видни български юристи са озадачени от безцеремонния начин, по който законът „Магнитски“ заобикаля и унижава Българската Конституция. Изначално е сигурно, че той няма приложение в една чужда държава. Дори и създателите на въпросната гилотина са наясно с това – и може би тъкмо заради това не предоставят никакви доказателства за основателността на санкциите. Така признават, че той е просто форма на натиск срещу определени лица и още повече – срещу правителства, които не смятат независимостта за грях.
С известно неудобство те
развяват и прокъсания байрак на „борбата с корупцията“
– и причината е очевидна. Двамата им пратеници (Кирчо и Асенчо), които най-много дрънкаха за корупцията, в крайна сметка подтикнаха българското общество окончателно да се убеди, че нещо изобщо не е наред в отношенията ни с Америка. Това пролича дори и в някои най-елементарни истории – например, никой така и не разбра, какво се случи с фамозните два танкера с американски втечнен газ, кой го плати, на каква цена, откъде дойдоха и къде отидоха танкерите – това бе обявено за държавна тайна. И кой се оказа потърпевш от тази тайна – нашите газоизмамници или велика Америка? Отговорът е пределно ясен.
Прикрити зад празните приказки за енергийна диверсификация, през пролетта и лятото на миналата година кирчовци направиха една скандална диверсия срещу собствената си страна – и техни хора лакомо се оядоха покрай тайните тогава сделки с руски газ. Това е тяхната „диверсификация“ – оказа се, че тя е най-приемлива, когато се извършва, докато те са в обятията на „Газпром“. Изглежда, че дори американците се смутиха от тази наглост и сякаш предпочетоха да не се шуми около въпросната далавера.
Забравили за това и за още куп далавери, нашите подлоги настояват за друго – да се поддържа българския трафик на „Магнитски“ и той да се използва като мутренска бухалка срещу политическия опонент. В тази мръснишка игра всеки е срещу всеки, никой не се мисли за неуязвим и безгрешен. Със сигурност, желанието да бъде окепазен „противника“ тепърва ще роди истински шедьоври на злословието, ще бъдем свидетели на отвратителен политически канибализъм. Какъв кеф само.
Най-грозният ефект от всичко това е, че Властта тук стремително губи репутацията си.
В тоталитарната епоха тайно се възхищавахме от американската правосъдна система, от неотменимото правило, че всеки е невинен до доказване на противното. И накрая – какво излезе? Да не сте гледали американски филми и да не сте чели американски автори – това ни казват сега.
Разбира се, всяка велика държава преживява и своите падения – но да се възторгваш тъкмо от тях е нелепо. Подлярският ентусиазъм, с който се приемат санкциите по „Магнитски“ от определени кръгове и настояването им да се засилва полицейщината в правосъдието е
истински преврат срещу Конституцията ни.
Все си мисля, че Америка няма нужда да налага по този начин волята си над българското правосъдие. Това няма да я направи по-велика. Тя ще си остане един привлекателен партньор, ако остане вярна на други свои принципи, които са я създали такава, каквато е била през немалка част от съществуването й.
От тукашните навлеци няма кой да води сериозен разговор с Америка – единственото, на което те са способни, е да ни злепоставят, да ни злепоставят, да ни злепоставят – този нагон им е вроден.
Дори не знаят как да я похвалят. Навремето другите кютюци – комунистите разполагаха поне с подходящ език, с който да ласкаят кремълските си опекуни, например – „Дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздухът за всяко живо същество“. Нелепи ласкателства, но вършеха работа, а и тайно разсмиваха простолюдието. Понякога имаха и обратен ефект, но като цяло укрепваха позицията им на предани сателити. И не бяха грозни клеветници срещу политическите си съперници, каквито са сегашните послушници – те не се колебаят да злословят дори срещу собствения си народ. Макар самите те да са уродливи случайници, безцеремонни неграмотници, които не знаят Томас Улф баскетболист ли е или писател. А истинското отношение към една страна, дори тя да е твой желан/нежелан опекун, се формира най-вече през нейната литература.
Сега обаче изобщо не можем да защитим едновремешното ни отношение към Америка, просто вече няма кой да го направи – тези, които биха могли да го сторят се страхуват от ревността, а дори и гнева на Властниците, които ще се почувстват подценени. Съвсем справедливо – понеже са си просто едни налъми, отпадъчен продукт някакъв.
Не е нужно да се връщаме прекалено назад. Спомням си разговорите, които съм имал с посланиците Полански или Хил – това бяха хора, които се отнасяха пределно внимателно към българските неволи. Е, имаше и такива като Бейкър, държавен секретар на САЩ в началото на 90-те години, който гледаше на хората на
опозицията като на банда неугледни взломаджии
и ги съветваше да си купят поне един костюм, преди да се занимават с политика. А тия двамата специално (Полански и Хил) все се чудеха защо българите злословят така усърдно един срещу друг. Вижте докъде стигна това умение в наши дни.
„Нашите“ злословят – а оттатък сякаш вече няма хора, които да чуват истинския глас на страната ни – много често той е просто един шепот, но пак заслужава да се чуе.
И все живеем в един шаржиран до неприличие режим, направо панаирджийски. Това започна още от трабанта, с който Паси повози тогавашния генерален секретар на НАТО Вьорнер. Как да вземаш на сериозно такива циркаджии – поне да беше го отвлякъл за малко. Гротески, които накрая се изляха в подлости и продъниха изцяло достойнството на страната.
И сега „исото“/пригласянето е същото – кой е по-предан слагач, кой лази най-красиво, кой дори не си сваля наколенките и спи с тях.
Направо не е за вярване, че повечето от политическите „субекти“ са готови да подкрепят законовите поправки „Анти Гешев“, дори ако по този начин бъде нарушена Конституцията. Наистина ли не разбират, че така угаждат най-вече пак на Прокопиев? А него го гъделичкат още от края на 90-те години, в самото начало на приватизационните му приключения. Тогавашната американска администрация обаче дори не подозираше, че хора като него един ден ще й предоставят на тепсия инициативата за „реформи“ в българската правосъдна система. Това остана в миналото – но и днес американците често изглеждат объркани от онази уклончивост, с която се отличава българската политика, както и от нейната безсистемност. Затова не могат да подскажат верни, справедливи решения – понеже са разколебани от невнятностите на тукашната си прислуга. Тя пък няма сили да прозре по-надълбоко в себе си. И всичко се повтаря отново и отново. Идват новите натрапени херои, посрещат ги като аслани – и ги изпращат набързо изцяло омърсени. Така приключва всеки опит да се промени нещо – и така ще приключва и занапред.
В тази хавра, яката цепеница „Магнитски“ им се струва най-подходяща. Няма значение, че някаква местна Конституция ще попадне в графата на косвените жертви.
Кеворк Кеворкян, Уикенд
