В началото на 90-те години на миналия век страната ни беше изпаднала в продуктова криза. Магазините бяха празни. Липсваха неща от първа необходимост – лекарства, хляб, кисело мляко, колбаси, памперси. Нямаше и бензин. Опашки навсякъде и за всичко в очакване да се появи някоя стока. Основните неща пазарувахме с въведените купони и в значителна степен с връзки на приятели. Спекулата се разраствше с неимоверни скорост и размери.
Точно по това време се бяхме нанесли в предоставеното ми от предприятието жилище, в един от новите и доста отдалечени квартали на града. В единствения хранителен магазин – супермаркета, картината беше повече от отчайваща при вида на празните витрини и рафтове.
Така един ден след работа, отивайки да пазарувам, станах неволен свидетел, а впоследствие и участник в едно събитие, което ми направи силно впечатление и помня и до днес.
Жена на средна възраст бе повела малкото си внуче да я съпроводи при пазаруването в супермаркета. Явно идваха за точно определена стока, защото директно се отправиха към щанда за колбаси, на който аз вече приключвах с поръчката си – щафета салам от рода на „сервилатите“. Докато го опаковаха и поставях в кошницата, дочух жената да си поръчва също от този колбас. Но продавачката най-невъзмутимо и съобщи, че това, което е дала на мен, ѝ било последното парче и нямат повече от него! Нямаше и никакви други! Почувствах се едва ли не виновен и изпитах известно неудобство. Лицето на жената посърна моментално и това, което успях да чуя, отдалечавайки се, бе: Леле, какво ще правим сега, като вече сме се настроили?!
Предполагам е имала предвид предстоящата реакция на малкото внуче, което трябваше да научи тази новина, неподозиращо какво става всъщност. Вече бях направил две- три крачки, но спрях някак инстинктивно и се върнах обратно към щанда. Приближавайки до жената с детето, която се чудеше как да му обясни случващото се, успях само да ѝ кажа да почака за момент. Продавачката на свой ред ме попита, също учудено – какво има? Помолих я да отреже половината от щафетата салам, която бях взел преди малко, и да я даде на жената за малкия ѝ наследник. Очите ѝ грейнаха моментално и широка усмивка разцъфна на помраченото ѝ за миг лице, след което прозвуча едно искрено и сърдечно – Благодарим!
Изпитах известно притеснение от това развитие на нещата, но се отправих към вкъщи, удовлетворен в крайна сметка от стореното преди малко!
Днес магазини бол, даже един до друг, натъпкани с какви ли не творения на колбасарското изкуство. Някои от тях стават и за ядене. Но има и такива, които не си заслужава дори да бъдат гледани! Към тях даже и домашните любимци не проявяват интерес и отвръщат глави с погнуса. Но изобретателните производители продължават да изтезават драгите клиенти с чудновати и недопустими понякога приумици за използваните суровини, от които се правят еднотипни разновидности на колбаси с почти еднакъв вкус. Не са един и два случаите, когато се тъпчат със смлени пилешки кожи, кости, мазнини, както и повторната употреба на непродадените и застояли суджуци, луканки и др. Не споменавам използването от безскрупулни тарикати на хартиени и други инертни материали. Ненапразно българинът с чувство на хумор назовава такива деликатеси „РО-КО-КО“ (Рога, Кокали и Копита).
Все по-малко са вече хората, които помнят истинския, автентичен вкус на произвежданите в миналото колбаси като хамбургски, телешки, шпек, луканка, русенска варена наденица (както и известната с името кучешка радост).
Правеха се от истинско месо и бяха предпочитани от всяко семейство. Но така е, когато няма стандарти, контрол и санкции, а само келепир.
Антон Цаневски, Велико Търново, за „Ретро“
