Спомени от соца: Магазините бяха празни, чакахме на опашки за щафета салам  

0

В началото на 90-те години на миналия век страната ни беше изпаднала в продуктова криза. Магазините бяха празни. Липсваха неща от първа необходимост – лекарства, хляб, кисело мляко, колбаси, памперси. Нямаше и бензин. Опашки навсякъде и за всичко в очакване да се появи някоя стока. Основните неща пазарувахме с въведените купони и в значителна степен с връзки на приятели. Спекулата се разраствше с неимоверни скорост и размери.

Точно по това време се бяхме нанесли в предоставеното ми от предприятието жилище, в един от новите и доста отдалечени квартали на града. В единствения хранителен магазин – супермаркета, картината беше повече от отчайваща при вида на празните витрини и рафтове.

Така един ден след работа, отивайки да пазарувам, станах неволен свидетел, а впоследствие и участник в едно събитие, което ми направи силно впечатление и помня и до днес.

Жена на средна възраст бе повела малкото си внуче да я съпроводи при пазаруването в супермаркета. Явно идваха за точно определена стока, защото директно се отправиха към щанда за колбаси, на който аз вече приключвах с поръчката си – щафета салам от рода на „сервилатите“. Докато го опаковаха и поставях в кошницата, дочух жената да си поръчва също от този колбас. Но продавачката най-невъзмутимо и съобщи, че това, което е дала на мен, ѝ било последното парче и нямат повече от него! Нямаше и никакви други! Почувствах се едва ли не виновен и изпитах известно неудобство. Лицето на жената посърна моментално и това, което успях да чуя, отдалечавайки се, бе: Леле, какво ще правим сега, като вече сме се настроили?!

Предполагам е имала предвид предстоящата реакция на малкото внуче, което трябваше да научи тази новина, неподозиращо какво става всъщност. Вече бях направил две- три крачки, но спрях някак инстинктивно и се върнах обратно към щанда. Приближавайки до жената с детето, която се чудеше как да му обясни случващото се, успях само да ѝ кажа да почака за момент. Продавачката на свой ред ме попита, също учудено – какво има? Помолих я да отреже половината от щафетата салам, която бях взел преди малко, и да я даде на жената за малкия ѝ наследник. Очите ѝ грейнаха моментално и широка усмивка разцъфна на помраченото ѝ за миг лице, след което прозвуча едно искрено и сърдечно – Благодарим!

Изпитах известно притеснение от това развитие на нещата, но се отправих към вкъщи, удовлетворен в крайна сметка от стореното преди малко!

Днес магазини бол, даже един до друг, натъпкани с какви ли не творения на колбасарското изкуство. Някои от тях стават и за ядене. Но има и такива, които не си заслужава дори да бъдат гледани! Към тях даже и домашните любимци не проявяват интерес и отвръщат глави с погнуса. Но изобретателните производители продължават да изтезават драгите клиенти с чудновати и недопустими понякога приумици за използваните суровини, от които се правят еднотипни разновидности на колбаси с почти еднакъв вкус. Не са един и два случаите, когато се тъпчат със смлени пилешки кожи, кости, мазнини, както и повторната употреба на непродадените и застояли суджуци, луканки и др. Не споменавам използването от безскрупулни тарикати на хартиени и други инертни материали. Ненапразно българинът с чувство на хумор назовава такива деликатеси „РО-КО-КО“ (Рога, Кокали и Копита).

Все по-малко са вече хората, които помнят истинския, автентичен вкус на произвежданите в миналото колбаси като хамбургски, телешки, шпек, луканка, русенска варена наденица (както и известната с името кучешка радост).
Правеха се от истинско месо и бяха предпочитани от всяко семейство. Но така е, когато няма стандарти, контрол и санкции, а само келепир.
 
Антон Цаневски, Велико Търново, за „Ретро“

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече