Звездата на киното се слива с образа на Ботев в „Свобода или смърт“, но не смята овчаря от „Козият рог“ за голямо постижение
Едва няколко души в арт гилдията тези дни си спомниха за юбилея на Милен Пенев – един нестандартен и свободен човек в скудоумното и несвободно време на соца. Актьорът, роден преди 80 години във Варна, може да бъде от най-големите звезди на киното и театъра, но остава в хрониките им като болезнена жертва на българския модел и алкохола. Съдбата му е поредното доказателство, че „свестните у нас считат за луди“, както казва идолът му Христо Ботев в своята „Борба“.
Интелектът, талантът и чарът на Милен Пенев проблясват за кратко и угасват – той е единственият, който би могъл да се превърне в реален конкурент на всенародния фаворит Стефан Данаилов. Но си тръгва много млад – едва на 48 години, а ранната му смърт и до днес продължава да бъде обвита в мъгла, както е в последните дни на 1991-ва, когато го откриват измръзнал и почти бездиханен на пейка в Докторската градина. Отлита към отвъдното в първия ден на новата година, без изобщо да дойде в съзнание. Според Стефан Попов от Драматичния театър в Пловдив Милен е бил убит. Той е категоричен, че колегата му е бил ликвидиран, а не умира при „неизвестни обстоятелства”, както пише в милиционерските протоколи. Плъзват слухове, че е нападнат и пребит от клошари, които го ограбват. Други смятат, че е починал от измръзване, след като заспива мъртвопиян в студената декемврийска нощ, пише „Уикенд“.
Най-конспиративно настроените пък са убедени, че Милен Пенев е бил ликвидиран по поръчка на вездесъщата Държавна сигурност, която все още има действащи агенти. Причината е, че актьора разказвал на всеослушание, че е започнал да пише мемоарите си, в които подробно ще разкаже за интимните си отношения с Людмила Живкова и насилствената им раздяла от баща й Тодор Живков.
Но да започнем отначало…
Милен Пенев се качва за първи път на сцена в Пионерския дом в морската столица – навиват го две други момчета, с които по-късно ще бъдат заедно във ВИТИЗ: Стефан Мавродиев и Марин Янев. И докато техните родители са плътно свързани с местния театър и операта – Мавродиеви са артисти, а Яневи са зад кулисите, но са също толкова предани на музите, то в доста скромното семейство на Милен няма хора на изкуството. Но го приемат от раз в Академията, а той още през първата година изумява с общата си култура и с несподеления от повечето му състуденти хъс да се рови в оскъдната българска драматургия.
Докато Милен търси откъси за пиеси, другият красавец в класа – Стефан Данаилов, гледа да изкара някой лев като манекен. Преподавателите им, Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев, остават изненадани, когато Милен Пенев ги информира, че е готов с камерен моно спектакъл по „Свирепо настроение“. Сборникът с разкази и новели на Йордан Радичков излиза през 1965-та и предизвиква смут сред литературната критика, кършеща безпомощно ръце в невъзможността да предвиди дали абсурдните истории, притчите и небивалиците, съчетани с особен поглед към дълбочината на човешката душа ще бъдат угодни на властта. Милен Пенев обаче веднага разбира, че е попаднал на безценна книга и прави драматизация с невероятните й герои – мистични същества, изгубени из родните села скандинавци, високомерна патица, лисица, която вечно се преструва на умряла… Твърде живописен е като селянина с прякор Бръмбара, който цяла нощ търси и мами свинята си.
Самият Радичков не може да повярва на очите и на ушите си, че все още невръстен артист е прозрял в изумителния му светоглед и го е претворил под прожекторите – за разлика от „експертите“, които в крайна сметка определят „Свирепо настроение“ като пълен провал. Колкото и да не е за вярване, Милен Пенев се оказва първият в съсловието, който разбира, че „Свирепо настроение“ ще промени завинаги литературния пейзаж – и заради началния вариант на пиесата „Януари“, и заради едно от най-устойчивите словосъчетания в съвременния ни език: „Мамка му и прасе!“. Той е сред хората, които убеждават Радичков, че трябва да пише пиеси за Сатирата – така се появява шедьовъра „Суматоха“.
Вече с дипломи в ръце, учениците на Методи Андонов се настаняват в Пловдив и бързо завладяват афиша. Но след поредни административно-партийни кадрили на местните културтрегери, компанията се разтуря и Милен Пенев се качва на автобуса за Пазарджик. Влиза от роля в роля, а после дебютира и като режисьор – с „Очарователната обущарка“ на Федерико Гарсиа Лорка. Гротеската и скандалността са предпочитаните му похвати в трактовката на „Призраци” и „Хеда Габлер” от Ибсен, „Златната мина” от Ст. Л. Костов, „Няма да платим, няма да платим!” от Дарио Фо, „Тартюф“ от Молиер… Последната му постановка, както и първата, също е от испански класик – „Невидимата дама” от Калдерон де ла Барка. Стилът му е много различен – сериозен, академичен, дистанциран от псевдомодерното.
Преживяванията му в киното са отделна сага. През 1969-та излиза епосът на Никола Корабов „Свобода или смърт“ по сценарий на Васил Попов. Само за 20 дни милион и 200 000 зрители гледат лентата за великия поет и революционер. Но Милен Пенев, който е в ботушите на Войводата и веднага получава от зрителите статута на републикански любимец, напразно очаква признание и от критиката. Домораслите киноведи са изключително изплашени – те бързат да хулят, защото сниманият през 1968-ма филм, когато войските на Варшавския договор нахлуват в Прага, откровено призовава за бунт. Всяка дума, всеки жест на Милен-Пеневия Ботев е против властта и в името на България. Приликата е не само физическа, тя е сякаш във витаещата наоколо енергия. Многозначителен е кадърът, в който четниците завземат австрийския кораб „Радецки“ – актьорът е неудържим, изричайки репликата: „В България има роби, но тя отново иска да е свободна“.
Пенев никога не казва и дума накриво срещу Никола Корабов, но според хора от обкръжението на актьора, той е силно смутен, че филмът не се получава така, както си го е представял. Естествено, търси вината първо в себе си, но е потресен и заради факта, че Корабов не успява да се пребори за творбата си. Без много шум и приказки „Свобода или смърт“ пада от плакатите пред киносалоните – заради „фриволната“ версия на Васил Попов и Корабов за убийството на Ботев. Двамата най-безцеремонно повдигат завесата на истинската причина за смъртта на гения, покосен не от турски, а от предателски български куршум. Въпреки всичко, продукцията остава една от най-интригуващите в родното кино.
Следващото му участие е във филма на Тодор Динов и Христо Христов „Иконостасът“ по „Преспанските камбани“ на Димитър Талев. Той е свещеник, който се задържа за кратко в развитието на сюжета. Когато Методи Андонов събира няколко от студентите си за „Козият рог” по Николай Хайтов, възлага на Добромир Манев да изиграе овчаря, в когото се влюбва Мария, героинята на Катя Паскалева. Малко преди това обаче братът на художника Никола Манев е подписал договор с ангажимент в „Голямата победа“ на Васил Мирчев – драма за автомобилни състезатели. И Андонов вика Милен. Никой не се сърди на никого – всички са готови на всичко за своя даскал. Милен и Катя Паскалева се обичат като хора, чиято дружба е калена във времето, и неслучайно хармонията им личи във всеки кадър. А любовните им моменти под водопада, заснети в черно-бяло от оператора-естет Димо Коларов, са сред гениалните в скромната класика на седмото ни изкуство.
Милен обаче не смята, че овчарят е достатъчно респектиращо постижение, въпреки че „Козият рог“ е единственият български филм, стигнал до краткия списък на номинациите за „Оскар“. Премиерата е на 14 февруари 1972. Купуват го в цели 62 държави – заради вселенското в наратива за българското, заради вечното в трагедията, наречена „турско владичество“ на Балканите. „Козият рог“ е киноексплозив, драматургия, богата и ярка действителност. Носи неповторима, привлекателна, очарователна атмосфера“, обяснява Методи Андонов.
В истински съспенс се трансформира забележителното участие на Милен Пенев в прословутия сериал на Иля Велчев „Завръщане от Рим“. Ако синът на Борис Велчев – вторият човек в държавата след Тодор Живков, беше избрал Стефан Данаилов за доцент Милев и Цветана Манева за д-р Милева, проблемите му с БКП щяха да бъдат много по-малко. Но той, верен на принципа си да бяга от естетските щампи и идеологическите схеми, предпочита Милен Пенев и Райна Василева. С Милен силно са си допаднали още при запознанството в Пазарджик, когато режисьорът отива там с художника Константин Джидров, за да търсят актриса за филма „Мандолината“. Добри хора веднага предупреждават Иля Велчев да елиминира Пенев от бъдещите си планове – бил рязък и сприхав максималист и ако нещо не му допадне в режисьорската концепция, като нищо си тръгва. Иля Велчев обаче игнорира сплетните – разбира, че актьорът все още носи травмите от отречения му Ботев в „Свобода или смърт“. Но още след първия снимачен ден на „Завръщане от Рим“, Милен казва на Велчев: „Благодаря, че ми помагаш да лъсна ръждясалата тока на актьорския си колан“.
Докато работят в Рим, италианската актриса Лаура Бели е силно развълнувана от българина, чието въздействие върху дамите винаги е почти хипнотично. Но той сякаш окаменява, когато трябва да осъществят любовен екшън. Тогава Иля Велчев тактично го дръпва в страни, за да го пораздруса, та дано се вземе в ръце. Милен обаче го репликира: „Не мога да я награбя просто така – тя е голяма звезда“. И сеньора Бели поема инициативата – впива устните си в неговите.
Меко казано „комплицираните“ ситуации тепърва започват. Сериалът предизвиква най-мощните катаклизми не само в арта, но и в политиката преди 10 ноември. Заклеймен е като „проводник“ на западната цивилизация и е брутално блокиран за десетилетия. Кариерата на Иля Велчев в киното е стопирана, баща му, Борис Велчев, е изгонен от Политбюро на ЦК на БКП. Милен Пенев ще получи на екрана само още една, при това не особено главна роля – в напълно откачената фентъзи поредица на Вили Цанков „Четвъртото измерение“.
Каквото и да става, Милен Пенев никога не се брои за някакво чудо в съсловието. Притежава дарбата да се сприятелява с чешитите като него. Знае се, че е противоречива фигура – от плахо, стеснително и с ниско самочувствие момче в началото на кариерата си до плейбой и автор на сценарии и стихове. Писанията му обаче не виждат бял свят – цензурата го държи на мушка, а той няма особено желание постоянно да влиза в битки. Личната му философия го обединява с мащабния и непокорен Владимир Висоцки. Когато Театърът на Таганка идва за гастрол в България, след като Людмила Живкова два пъти лети до Москва, за да получи зелена улица на акцията, се оказва, че Висоцки и Пенев се движат в тандем из нощна София. И ако бардът има ключ от апартамента на Любомир Левчев и Дора Бонева срещу Докторската градина, в квартирата на Пенев зад Орлов мост рисува по стените. Двамата говорят с часове, споделят за творенията си в различните жанрове. Висоцки и Милен имат и паметно напиване, когато опустошават до дъно 3 бутилки водка за часове.
Милен Пенев вече работи и върху пиеса. Използвайки предтекста, че трябва да опознае възможно най-детайлно биографията на Ботев преди началото на „Свобода или смърт“, се добира до секретния архив. Води си нелегални записки, а след време създава композицията „Мечта с въпроси” по стиховете, статиите и фейлетоните на Ботев. Успехът е безапелационен – и в Пазарджик, и в Пловдив, и в София. В телевизионния център под тепетата снимат версия със заглавието „Свободата е мила, истината е свята”, въпреки че докато се стигне до излъчване, екипът преминава през различни препятствия и неволи.
В Пловдив Милен се чувства като риба във вода. Обожава да общува с художниците от славната бохема – покрай близката си приятелка Катя Паскалева често сяда на маса със съпруга й Георги Божилов-Слона, а Златю Бояджиев го рисува два пъти – със и без брада, толкова е възторгнат от лицето му, от излъчването и въобще от аурата му.
А сред дамите, които са подвластни на обаянието, разпръсквано от Милен Пенев, е и самата Людмила Живкова. В години, в които повечето му колеги се лигавят, мислейки се за знаменитости, тя е възхитена от джентълменството и стабилния характер. Според мълвата в арт съсловието, Людмила има интимна авантюра с Милен Пенев и често нощува в бохемския му апартамент. В този момент тя е съсипана от поредната изневяра на мъжа си Иван Славков и търси утеха в обятията на актьора. Баща й Тодор Живков обаче никак не е очарован от този факт. Именно той изтръгва дъщеря си от силните обятия на Милен.
За да ги разделят с Людмила, му уреждат командировка в „Гьоте институт” във Ваймар. Там Милен Пенев омайва не само с компетентност, но и с балкански сексапил. Именно във Ваймар – тогава в Източна Германия, се запознава с Джорджина Хейл – актриса от Англия, която се снима в десетки драми и сериали. Британката се влюбва от пръв поглед в българина – и го следва чак до Пазарджик, но въпреки силните си чувства, не успява да понесе особеностите на комунистическата реалност. Хейл, посочена от британския в. „Гардиън“ за едно от 10-те най-ярки лица на британската телевизия, се надява, че Милен ще поиска ръката й. Но, уви, падането на коляно го няма в програмата му. Лейдито е в стрес и от обичта на Милен към кучетата – в гарсониерата му в Пазарджик, където има най-вече книги и картини, винаги се разхожда по едно от „улична превъзходна“, за което се грижи като за дете.
Много преди гибелта си таланта се отказва от актьорската си кариера. Смъртта на Методи Андонов, когото боготвори, е един от ударите на битието. Кончината на майка му буквално го довършва – тя е най-важният му морален компас, с нея споделя всичко. Изпада в криза и отказва роли дори на Леон Даниел. А после започва да пие. Доскорошният единствен трезвеник сред мъжете в театъра на Пазарджик – сред жените е само Адриана Палюшева, първата съпруга на Тодор Колев, опитва да удави мъките си във водка. Злите езици не спират да го одумват и заради факта, че никога не се жени. Малко преди да умре, е уволнен, тъй като се явява кьоркютук на представление. Шефът на театъра разпорежда заповедта за отстраняването му да се закачи на таблото край служебния вход. Страхливецът не смее да се озове очи в очи с Пенев.
Колеги от Пазарджик, които винаги са го обичали, дълго търсят езотерични знаци за невидимо присъствие. Веднъж декорите падат по абсолютно непонятни причини, друг път откриват бутилка шампанско, омотана в завесата.
