Тодор Живков на колене пред Господ (Игуменка го сварила да се моли до олтара в Килифаревския манастир)

Официалното празнуване на Великден, Гергьовден и Коледа било забранено в България в годините на соца, но Тодор Живков почитал християнските празници и ги отбелязвал подобаващо в домашна обстановка. В най-светлите за вярващите дни генералният секретар на ЦК на БКП събирал в личната си резиденция най-близките си роднини и фамилията хапвала традиционни гозби, като на Възкресение и 6 май на трапезата задължително имало и агнешко.
Най-важният човек в НРБ никога не парадирал пред колегите си от Политбюро, че отдава почит на Господ и светците. Случвало се е обаче да споменава пред най-доверения си антураж: „Най-добре е да внимаваме какво говорим за онзи горе, да не го отричаме, че не знаем какво ни чака на небето…”

Предците му били евангелисти и като бил малък, мама Маруца карала Тато да посещава в Ботевград немска лютеранска църква. Още в онзи период той развил силен афинитет към всичко, що е германско. Затова като държавен ръководител се стремял да поддържа приятелски отношения и с върхушката на ГДР, и с лидерите на ФРГ. Генералният секретар на ЦК на БКП, когото всички в детството му наричали Тошко Маруцин, буквално се разтапял от кеф, когато имал възможност да комуникира с политици от федералната република. Любим събеседник му бил легендарният премиер на Бавария Франц Йозеф Щраус.  

Православието Живков започнал да приема през 30-те години на миналия век, докато живеел в Дъскот с изгората си Мара Малеева. Там любимата му работела като докторица, а Тодор по цял ден цакал карти с местния поп. Именно отчето запалило у бъдещия големец искрата за най-правата вяра. Свещеникът убедил младия правчанин да предложи брак на дамата на сърцето си, а сватбата да направят в Божи храм. За венчавката била избрана църквата на Павликени.
Когато поел управлението на страната, Живков се зарекъл да не се занимава с религиозни въпроси от позицията си на пръв партиен и държавен ръководител, но 4 години след идването си на власт трябвало да разгледа един такъв казус. На 2 януари 1960 г. получил писмо от писателя комунист Димитър Осинин, в което се предлагало да се възстанови празнуването на Коледа. В посланието до вожда, авторът на стихотворения, пътеписи и очерци изтъкнал, че Рождество Христово има връзка и със земеделието и скотовъдството, че е възвеличаване на възраждащия се живот с издигането на слънцето. „Нашият народ не е създал нищо по-бодро и по-жизнерадостно от тоя празник. Моята мисъл е, че ще е добре да върнем коледуването колкото се може по-бързо”, обяснявал творецът, който през 1923 г. бил участник в Септемврийското въстание.
Предложението на писателя поставило в доста неловка ситуация Тодор Живков. Ако го приемел, рискувал да си навлече гнева на най-заклетите комунисти, на бившите партизани и на Кремъл. В противен случай пък щял да си сложи грях пред Господ, а както вече стана ясно, Тато имал респект и страх от Бога.

С присъщата си хитрост, Първия намерил начин как да се избави от трудната ситуация. Неудобния въпрос той прехвърлил на учените на Българската академия на науките – „те да намерят компетентно решение”.

Отговорът на БАН, съгласуван с отдел „Наука, образование и изкуство” на ЦК на БКП, дошъл на 21 март 1960 г. „Етнографският институт е включил в своя научен план проблемите за старите народни обичаи, с оглед те да бъдат съживени и преосмислени, като им се даде социалистическо съдържание”, написали експертите по повод инициативата на писателя Осинин.
Изготвеният от специалистите доклад типично по комунистически не казвал нищо конкретно. Макар учените да не се произнасяли „за” връщането на коледното празнуване, становището им развързало ръцете на Тодор Живков да направи завой в партийната политика спрямо Рождество и да сложи край на тоталното отричане и заклеймяване на християнския празник.
Бай Тошо не бил единственият вярващ във властта в онези години. Такъв бил и военният министър Добри Джуров. Армейският генерал следвал в семинарията по царско време и дори имал амбицията да стане глава на православната ни църква. „Бива ме да ръководя, един ден аз ще нося патриаршеските жезъл и корона”, казвал той пред близките си, в годините, в които учел за свещеник.  

В семинарията Добри се сближил със състудента си от село Орешак Марин Минков. Впоследствие именно аверът на Джуров станал най-високопоставеният владика в държавата ни под монашеското име Максим. Има неоспорими данни, че министърът на отбраната допринесъл доста за издигането на приятеля му до най-високия пост в църквата – генералът бил най-активен в предшестващото интронизацията заседание на Политбюро, на което се взело решението (№145/8.03.1971 г.) патриарх да стане Ловешкият митрополит. Върховният орган на партията възложил изпълнението на повелята на БКП на Михаил Кючуков – тогавашния шеф на Комисията по вероизповеданията към правителството на Тодор Живков, а Добри Джуров имал ролята на наблюдаващ процесите. Лансирайки свой човек за религиозен водач, висшият офицер де факто осъществил младежката си мечта да управлява църковните дела.  
Дядо Максим заел овакантената от покойния Кирил Български длъжност глава на БПЦ и софийски митрополит на 4 юли 1971 г. Преди това няколко месеца се подвизавал като наместник-председател на Светия синод.

Дългогодишният комунистически министър на отбраната следвал в семинарията през 30-те години на миналия век, защото заради системни нарушения на закона не го приемали в никое друго висше училище. Във ВУЗ-а за попове го уредила леля му Тотка. Тя имала дебели връзки в Светия синод.

Успехът на Джуров в семинарията не бил отличен, но бъдещият министър не бил и от слабите студенти. По определени дисциплини го препитвал дядо Кирил, който през 1953-та бил избран за глава на православната ни църква.
Когато през 2002-ра Добри Джуров починал, на погребението му били забелязани три монахини от девическия манастир „Покров Богородичен” в Самоков. Те през сълзи разкрили, че приживе армейският генерал редовно посещавал тяхната обител. „Знаем се с него още от партизанските времена”, обяснила на изненаданите сестра Теодосия. И потвърдила, че министърът бил като брат с патриарх Максим и че преди всеки Великден лично боядисвал яйца, но шарел черупките само в алено – така хем спазвал християнската традиция, хем се придържал към любимия на комунистите по целия свят червен цвят.
Преди точно половин век – през пролетта на 1973 г., Политбюро на ЦК на БКП се изсипало в Килифарево, за да обяви селото за град. След тържествената церемония на площада повечето големци отишли да хапнат и да релаксират в  партийната резиденция във Вонеща вода, а набожните Джуров и Живков се отправили към Килифаревския манастир. Игуменката майка Юстина опънала червена черга пред високите гости и ги почерпила с руйно вино. Ген. Илия Кашев, началникът на УБО, се притеснявал да не би алкохолът да е отровен и настоял негов подчинен пръв да топне устни в чашата – за проба. Тато обаче скастрил шефа на охраната си с думите: „Това ще е обида към нашите любезни домакини, имам пълно доверие на хората, които са се посветили на Бога!”.
Благодарен за милото посрещане, генсекът на БКП обещал да отпусне пари за изграждане на още едно крило към светата обител. И още на следващото заседание на правителството, сумата била вписана като перо в бюджета.    

През 70-те и 80-те години Живков посетил още няколко пъти Килифаревския манастир. В края на земния си път майка Юстина разказала пред историка Михаил Стойчев, че веднъж дори сварила Бай Тошо да се моли, коленичил пред олтара. Изумена, тя попитала Първия защо е религиозен, след като е от БКП, а той отвърнал: „Пред Бог няма комунисти и капиталисти, всички сме равни!”.

Георги Димитров бил пишман протестант

Баба Парашкева – майката на „вожда и учителя” на БКП и Коминтерна Георги Димитров, била членка на евангелска църква и много се надявала синът й да стане пастор. Самият той на младини посещавал протестантските сбирки, но вместо да се моли смирено на Бога, се опитвал да създаде комсомолска ядка сред останалите миряни. Възмутен от дейността му, ветеранът евангелист Стоян Ватралски му ударил шамар и му забранил да стъпва в храма господен.
Една от сестрите на Димитров, Магдалена Баръмова, също била членка на протестантската църква. За разлика от брат си тя носела вярата в сърцето си и след 9 септември помагала на хора с нейните религиозни убеждения да не попаднат в затвора. Елена – най-малката от осемте деца на баба Парашкева, пък участвала по соца в съдебните гонения срещу обвинени в шпионаж евангелски свещеници. Тя била булка на друг мастит комунист – Вълко Червенков.