Изчезват обущарите: Майсторът на чепика в София – 80-годишният бай Пеко, бере душа

Още един стар занаят е на път да изчезне безвъзратно в страната. Обущарите на практика си отиват – техният брой се е стопил почти до 1 във всеки голям град, а в малките населени места такива майстори отдавна няма. Макар и в криза, българите намират начин да доизносват стари кондури. Почти никой не ремонтира вехтите си чепици, откакто турски и китайски фирми заливат страната ни с евтина стока.

Магазините втора употреба са другата причина, поради която никой не дава патъците си на ремонт. Хората предпочитат да доизносват дрехи и обувки на близки, да пазаруват от битаци, от магазини за левче, че дори да се кипрят с тропки, намерени пред контейнерите за боклук.
Най-старият майстор на обувки в София – бай Пеко от квартал „Младост”, вече е прехвърлил 80 лазарника и се е залежал на легло. Казва, че работилничката му бачкала до преди 2 години, но оборотът бил мижав. Веднъж на ден я минел някой, я никой. Най-редовната му клиентка била жена на средна възраст. Имала куче, което си сменяло зъбите и обелило кожата на токовете на обувките й. Късало каишките на сандалите, а чехлите правело на парцал.

„От обувките идва самочувствието на човека. Те са мерило за неговата социална принадлежност, характер и емоции. Едно време така ни учеха по-старите майстори. По чепика можехме да гледаме по-добре от врачките. Като мернеш изпълнението, схващаш какви пари има в джоба клиента. Разправяха, че обувките много говорят и беше вярно. Тогава всяка втора работническа бота пропускаше вода. Такива бяха кожите, лепилата – некачествени. Ти лепиш, то се разлепва. Съветвахме гражданите да ги мажат със свинска мас, ако са по-бедни. Богатите ги мажеха с патешка мас, която е много по-добра от свинската, но и по-скъпа. Маста прогонва водата и снега. Не допуска водата и разтопените снежинки да стигнат до чорапите.

Есента, зимата и пролетта бяха истински рай за нас, обущарите, защото ни се отваряше бачкане. Хората чакаха по седмица-две, за да си вземат ботушите от ремонт, а дамите слагаха едни железни токчета, с които така чукаха по циментовите коридори на домовете си, че дори глухите можеха да разберат кога се прибират или излизат за работа. И тук ще ви кажа, че по звъненето на токчетата истинският майстор познава характера на жената. Някои ходят като мечки – толкова тромаво, че бетон ще изкъртят. Други са като газели, пристъпят фино, премерено, при тях всичко е в хармония. Такава походка има жена с мъж, с грижовен мъж”, разяснява бай Пеко, като не пропуска шанс да намигне с двете си очи.

Цял живот той е ковал чепици във фургон,  след това се е преместил във входа на блока, в които живее. Смее се на въпроса дали някога е бил заможен: „Богат обущар няма”, отсича той.
Хората сега носели до дупка патъците си. Не се притеснявали от факта, че пропускат вода, нито че са трета и четвърта употреба. Масово мъжете ползвали обувки, по чиито подметки личало, че са носени поне от двама души. Всеки човек стъпвал по различен начин. За това и „ходилата” се изтърквали различно – едни набивали в дясната част на подметката, други в лявата, а трети – в зоната на пръстите. Вече се срещали обувки, изтрити и от ляво, и от дясно, което било доказателство, че са били притежание на няколко души.

„Нашият занаят е вече на умиране. От моите колеги по соца нямам живи набори. Нещата се промениха много бързо. Българите носят и хвърлят. Не ремонтират вече. Сега се сещам за един чешит – Пешо Лебеда. Беше донесъл джапанка за 4 лева, която да зашия от страни, че се беше разпрала. Заших я срещу 2 лева. Много се смях, че за петарка може да си намери нови джапанки на Женския пазар, ама на – де спести от стотинките. Мъчим се да оцеляваме, но повече от 300 лева на месец трудно може да се докарат. Ако си под наем, какво правиш?! Удряш ключа! Като си пенсионер и имаш своя „дупчица” за бачкане е по-леко. Ходиш на работа, разнообразяваш се, разговориш се с някого и денят ти мине. А и така не мислиш за болести, за грижи…

По улиците се виждат и хора с две различни обувки, както и мъже, които носят дамски, но от немотия, не от модна вълна. Модата не интересува обикновения човек. Дори през зимата има такива, които движат с летни мокасини. Най-трогателни са онези възрастни, които върху хлъзгавите си обувки, нахлузват терлици, за да не паднат на поледицата. Други ходят с дебели вълнени чорапи и маратонки. Масово подпетват кондурките или носят чехли, защото им се подуват краката, което никак не е добре и значи, че са болни и може би не знаят за болестта си”, разкрива майстора.

Хората предпочитали да си купят китайски обувки, с които не можели да изкарат нито един сезон. Когато ги скъсали, директно ги мятали на боклука, вместо да ги носят за ремонт. Това също намалявало работата.

Някога обущарите имали и свои  професионален празник – 12 декември, деня на свети Спиридон, който минавал за техен покровител. Събирали се на тежки софри, черпели се, а днес дори телефонните номера си били забравили.

Навремето обувните фабрики в Добрич, Габрово, Пловдив, Пещера и още няколко други български града давали препитание на над 30 000 българи. Имало над 250 фирми в социалистическа България, изнасяла се стока, но това минало и заминало. Китайската стока радвала българските потребители предимно заради ниската цена. Все по-малко ставал броят на нашенците, които можели да си позволят обувки от естествена кожа. За това в магазините се продавали компромисни варианти на уж маркови изделия. Специалистите като него обаче познавали истинския чепик от пръв поглед и никой не могъл да ги заблуди, че е една част е от естествена кожа, а друга от висок клас изкуствен материал.

На много места в България обущарските работилници отдавна ги няма по икономически и социални причини. Старият занаят е пометен от вноса на чужда стока, която усилено се пласира на нашите пазари.

Младите хора пък не искали да учат как да правят чепици. Наблягали на английския език и компютрите, защото били уверени, че той им трябва, за да се реализират в чужбина. В обезлюдяващата ни се държава се задържали предимно старци, на които им било все тая дали ще носят галоши или маркови маратонки, въздъхва бай Пеко.