Кеворкян: Съединението от политически инвалиди не прави силата

0

Разкошна държавица сме, вън от съмнение. И странностите ни са разкошни – направо пръстите си да оближеш, както би казал Джийвс, знаменитият иконом на Удхаус. Ето, някои съдии се разчувстваха, че политиците ни били наречени „боклуци“. Не били боклуци. Но не казват какви са, трябва да се досещаме. Навсякъде другаде точно съдиите се опитват да разчистят политическия боклук – само тук не дават косъм да падне от главиците им. Не е ясно дали едновременно с това не си ближат и пръстите, пише Кеворк Кеворкян в „Уикенд“.

Според Уикипедия, боклук/отпадък е „ненужен, неизползваем или нежелан материал… Някои боклуци представляват ценна суровина и могат да бъдат рециклирани… Боклуците са естествен продукт на много дейности и производства“.
Въпросното определение ни изправя пред някои въпроси – и не е нужно да си ближем пръстите, докато отговаряме. Например – кога става ясно, че политическият материал е ненужен, когато е очевидно, че изначално е дефектен? Колко бързо схващаме това тук? Схващаме ли го изобщо?

Видимо дефектни хорица се суркат от Парламент в Парламент

и единственото им предназначение е да ни наврат в очите истината, че Съединението от политически инвалиди не прави силата. Но ние така и не я виждаме. Кьорчовци, които никога няма да си оближат пръстите, това сме ние. Непрекъснато си имаме работа с неизползваем/негоден материал, но не се отказваме от него. Твърдението, че някои боклуци представляват ценна суровина и могат да бъдат рециклирани очевидно не се отнася за Политическото Сметище – какво ще му рециклираш на един негодник, колкото повече човъркаш из него, толкова по-непоносим изглежда той.
В годините на Прехода малцина политици успяха някак да се съхранят – дори ония, които бяха натоварени с ролята на „месии“, се оттеглиха, в крайна сметка, не като аслани, а направо като насрани. Костов вече е запомнен с дивашката му приватизация. Симеон – като брокер на недвижими имоти – или като „цар“, който съди собственото си царство. И това не се дължи на някакво специално зломислие на колективната българска памет, а на неоспорими факти.
Славни някога партии се сринаха и превърнаха в мижави съглашатели – в

спаринг-партньори на новопоявили се политически шарлатани.

И друго твърдение на Уикипедия се нуждае от уточнение: „Боклуците са естествен продукт на много дейности и производства“ ни казва свободната енциклопедия. Така е, но никъде другаде, извън политиката, няма толкова брак, това сякаш е дейност, предназначена главно, ако не и единствено, да произвежда брак – и да го налага като задължителен стандарт. А ние все се надяваме, непълноценни хорица, някои направо лудаци по рождение, да управляват свястно държавата. Някои политици пък все се оплакват от непълноценния човешки материал – такъв им се привижда Народа. Обаче и през ум не им минава, че непълноценни управници не могат да „произвеждат“ пълноценно население. Сега се цупим на недоучения „материал“, който бълват училищата. Само изчакайте няколко годинки – и ще видите, какво цунами на неграмотност ще ни залее. Миналото – като най-достоверния съдник на Настоящето – още отсега е направо ужасено от онова, което ни очаква. Няма спасение, такава е съдбата на едно население, което безропотно

приема съглашателството с политическото бездарие.

Съавтори сме на някои безспорни шедьоври в това отношение. Господ сякаш ни е отпуснал някаква специална дарба за самоумъртвяване. Прескачаме като сомнамбули от сън в сън, а – и това е наистина ужасно –  сънищата не са наши, а на политбоклуците. Апатията отдавна е естественото ни състояние – изглежда, вече нищо не може да ни разубеди, че няма отърваване от боклука.
Остава само да приемем за свой химн онзи стих от песента на Джексън Браун – „Трябва да събереш мъката и да я оставиш на тротоара да я прибере боклукчията“. И кой ще е той – в нашия случай не ни се полага дори боклукчия. Мнозина наивно се надяваха отнякъде да се появи Някой, който да измете всичкия боклук, с който сме засипани. Някой – отнякъде? Това са занесиите на хора, които отдавна нямат доверие дори на себе си. И, всъщност, познаваме ли се вече изобщо – някой прави ли дори опит да върне хората в тяхната действителна самоличност?
На медиите, разбира се, не може да се разчита, кантарът им отдавна е повреден, тегли вярно само в „правилната“ посока. Една телевизия показа шествието на „Възраждане“ в столицата, изглеждаше внушително; репортерът набързо препита двама участници, отговорите им бяха разумни – и, хоп, на кантара сложиха дежурния в такива случаи идиот, който не знаеше защо  протестира, не знаеше кой е организирал шествието, нищо не знаеше. Напълно подходящ, за да се иронизира събитието. Телевизионните ратаи сякаш непрекъснато стажуват в някой долнопробен лондонски таблоид – няма да мирясат, докато всички, цялото население не изглежда като идиотизирано или окончателно не се идиотизира.  
Кончаловски споменава в „Долни истини“, че хора от тази порода

в Холивуд ги наричали „шлокмайстори“

– производители на боклук. Само те ще оцелеят накрая тук, за тях времето винаги е предостатъчно дълго. На останалите им е отредена ролята да бъдат опаковани като идиоти.
Сещам се за един забавен епизод от книгата, свързан с времето. Кончаловски разказва на великия режисьор Били Уайлдър за новия си филм „Соло дует” и го пита: „Били, няма ли да стане много къс накрая?” „Скъпи друже – въздъхнал Уайлдър, – на този свят само две неща са къси: животът и пенисът. Всичко друго е твърде дълго.”
Трябва да похвалим медиите и особено телевизиите – те се гърчеха и продължават да се гърчат пред Боклука. Не само пред по-изявените и смислени персони, ами и пред всяка нищожна, мъртвородена твар. В  подлизурството си стигнаха дотам, че се „опитваха да съживят и някоя посиняла мърша“ – това съм го писал преди шест години и колкото и зловеща да е тази констатация, изобщо не съм предполагал, че медийното еничарство в наши дни може да достигне такива размери.

Сметището диктува дневния ред на телевизиите.

Те са напълно безпомощни пред набезите на напълно случайни типове, които се държат като сомалийски пирати – подчиняват на своите правила и плячкосват всичко, което се мерне пред очите им. Така препотвърдиха намерението на Политическата Секта да превърне журналистиката в уличница на повикване; в послушен инструмент, който без никакви угризения прилага позорното правило, известно от американската полицейска практика – „Ако ченгетата не могат да обвинят някого с помощта на доказателства, нека да използват медиите, за да го обвинят чрез подозрения“.
Известно е, че в политиката „всеки спи с всеки“. Но никога, поне у нас, не е имало такова безразборно съешване – при това, между хора, които се ненавиждат и не крият това. Изобщо не се интересуват и от плода на това съешване – затова не използват и предпазни средства. Готови са да дадат живот на всеки урод – точно това и правят. Нобелистката за 2015-а година Светлана Алексиевич пише в книгата си „Време Секънхенд“ за политиците от Съветската ера:

„Изкензаха се в мозъка на народа“.

Но и днес е така навсякъде. И тук е същото. Превърнали сме се в общество, което се доверява повече на измамници – достойните хора ни се виждат скучни.  Тук никога няма да се сбъдне прогнозата на един автор, че тълпите са последните тирани. Така ще я караме – с шутове връз нас.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече